В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (61)

II

Когато Кел беше малък и не можеше да заспи, тръгваше да се скита из двореца.

Самата възможност за обиколки го успокояваше, отпускаше нервите му и уравновесяваше мислите. Губеше диря на времето, но и на пространството, а когато вдигнеше поглед, се озоваваше в някоя странна част на двореца без спомен как е стигнал дотам, обърнал мислите си навътре, вместо навън.

Не бе способен да се изгуби до такава степен на „Призрак“ — целият кораб беше горе-долу с размерите на покоите на Рай — но все пак се изненада, когато вдигна очи и осъзна, че стои пред така наречената килия на Холанд.

Старецът — Айло — се беше наместил на стол на вратата, безмълвно дялкаше парче черно дърво във формата на кораб и се справяше доста добре за слепец. Изглеждаше погълнат от задачата си, както и Кел допреди малко, но веднага се надигна, доловил присъствието на антари и прочел в появата му нареждане да си отиде. Остави малката дървена фигурка на стола. Кел надзърна в каютата с очакване да срещне взора на Холанд отвътре. Намръщи се.

Белият антари седеше на койката, с гръб на стената и глава, отпусната на присвитите му колене. Едната му ръка бе прикована за стената, веригата — опъната като каишка. Беше видимо прежълтял — морето явно не му се отразяваше добре — и черната му коса, осъзна Кел, бе прошарена с ново, ярко сребристо, сякаш отърсването на Осарон му бе коствало нещо жизненоважно.

Ала онова, което най-много изненадваше, беше, че белият антари спи.

Кел не го беше виждал да сваля гарда и не го бе срещал отпуснат, освен в безсъзнание. Но при все това не беше напълно неподвижен. Мускулите в ръката на белия магьосник трепкаха, дъхът му пресекваше, все едно в капана на кошмар.

Младежът затаи дъх, но махна стола от пътя си и влезе при затворника. Холанд не се размърда, когато го приближи, нито когато коленичи до койката.

— Холанд? — обади се тихо червеният антари, но пленникът не реагира.

Събуди се едва след побутване по рамото. Главата му отскочи нагоре и той се дръпна рязко встрани — или поне опита, но раменете му се удариха в стената на каютата. В първия момент очите му бяха ококорени и празни, тялото сковано, а мислите му витаеха някъде другаде. Това продължи само секунда, но в течение на този отрязък Кел забеляза страха. Внедрен дълбоко страх, какъвто с бой се внушава на животно, ухапало веднъж господарите си. Старателно поддържаната маска на Холанд се бе изместила и разкриваше скритото отдолу напрежение. После затворникът примигна — веднъж, два пъти — и погледът му се фокусира.

— Кел! — изсъска сухо, навлякъл отново маската на спокойствие и контрол, макар още да се бореше с демоните, които населяваха съня му. На родния си език отсече рязко: — Вос ош?

Какво има?

Кел устоя на желанието да се оттегли под изпепеляващия поглед на пленника си. Почти не бяха говорили, откакто застана пред килията на Холанд и му нареди да се изправи. Сега заяви само:

— Не изглеждаш добре.

Тъмната коса на белия антари бе полепнала по челото от пот, а погледът му бе трескав, но въпреки това той се засмя жлъчно:

— Притесняваш се за здравето ми ли? Колко трогателно…

Взе да си играе разсеяно с оковите на китката си. Под желязото кожата изглеждаше зачервена и разранена. Без дори да премисли положението, Кел посегна към метала.

Холанд се вцепени.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? — Младежът извади ключа. Стисна гривната и студеният метал със странната му вцепеняваща тежест го подсети за Белия Лондон, нашийника и клетката, и как пищи…

Веригата се изхлузи, а оковите със звън удариха в пода, достатъчно тежки да оставят следа върху дъските.

Холанд се вгледа в ръката си, разранена от омагьосания метал. Размърда пръсти.

— Дали е добра идея?

— Все някога ще разберем… — Кел се отдръпна и седна на стола, опрян в отсрещната стена. Не свали гарда си и държеше ръка на косъм от нож, но Холанд не направи опит да го нападне, само разтри замислено китката си.

— Странно усещане е, нали? — каза му Кел. — Кралят ме арестува. Прекарах известно време в онази килия. Окован на твоето място.

Холанд вдигна едната си черна вежда и с все същия жлъчен сарказъм попита:

— Колко време стоя в окови, Кел? Няколко часа ли бяха или цял ден?

Младежът се смълча и белият антари поклати със съжаление глава, в гърлото му бе заседнал подигравателен кикот. „Призрак“ навярно посрещна вълна, понеже се разлюля и Холанд пребледня.

— Защо съм на този кораб? — Когато Кел не отговори, той продължи: — Или вероятно по-добрият въпрос е защо ти си на този кораб?

Младежът продължаваше да не продумва. Знанието беше оръжие, а той нямаше намерение да въоръжава Холанд, все още не. Очакваше другият антари да продължи да го разпитва, но вместо това той се намести по-удобно и вдигна глава към отворения люк.

— Ако се вслушаш, можеш да чуеш морето. И кораба. И хората на него… — Кел се вцепени, но Холанд продължи. — Този Хастра, гласът му се разнася надалеч. Капитаните също, и двамата обичат да говорят. Черна борса, контейнер за магия… няма да мине дълго и ще успея сам да сглобя историята.

Значи нямаше намерение да се отказва.

— Наслаждавай се на предизвикателството — отвърна Кел, като се зачуди защо е все още тук, а и защо изобщо е дошъл.

— Ако планираш нападение срещу Осарон, тогава ми позволи да помогна… — тонът на другия антари се бе променил и на Кел му потрябваха няколко секунди да осъзнае какво чува вплетено в гласа му. Страст. Гняв. Досега Холанд винаги бе твърд и гладък като скала. Сега му в душата му се отваряха цепнатини.

— Помощта изисква доверие — отвърна Кел.

— Надали — противопостави се белият антари. — Само взаимен интерес… — Прогаряше събеседника си с поглед. И попита пак: — Защо ме доведе?

— За да не създадеш неприятности в двореца. А също и като примамка, с надежда Осарон да ни последва… — Това беше частична истина, но самото й споделяне и страстта в погледа на Холанд развързаха езика на Кел. Той се реши: — Онзи контейнер, за който си чул — нарича се унаследител. И ще го използваме, за да задържим Осарон.

— Как? — поинтересува се Холанд, но не недоверчиво, а по-скоро предпазливо.

— Той е приемник за сила — обясни Кел. — Магьосниците са ги използвали да предават цялата си магия на друг като я прехвърлят посредством контейнера.

Холанд се смълча, но очите му още горяха ярко. След доста време заговори пак, с глас тих и овладян.

— Ако желаеш да използвам унаследителя…

— Не заради това съм те довел — прекъсна го Кел, твърде бързо, несигурен дали предположението на пленника му е твърде далеч или може би близо до истината. Вече беше обмислил дилемата — всъщност, беше се постарал да не мисли за нищо друго от напускането на Лондон насам. Унаследителят изискваше саможертва. Щеше да го използва някой от тях. Налагаше се. Ала младежът нямаше доверие на Холанд, който веднъж бе преклонил глава, и не искаше това да бъде Лайла, която не се страхуваше от нищо, дори когато би следвало, а той знаеше, че Осарон си го е харесал, но пък трябваше да мисли за Рай, а Холанд си нямаше никого и Лайла бе живяла без сила, и Кел предпочиташе да умре, но да не изгуби брат си… и въртележката на мислите му не спираше.

— Кел — обади се Холанд упорито. — Моите призраци ми принадлежат и Осарон е един от тях.

— Както витари беше моя — отвърна Кел.

Къде се започна всъщност?

Той стана, преди да успее да издаде още нещо и сериозно да се замисли по въпроса.

— Нека да спорим за благородните саможертви, когато се сдобием с устройството. Междувременно… — той кимна към оковите на Холанд. — Наслаждавай се на вкуса на свободата. Давам ти правото да се разхождаш на борда, но…

— Между Делайла и Джаста няма да стигна далеч — белият антари разтри отново китките си. Размърда пръсти. Май не знаеше какво да прави с ръцете си. Накрая ги скръсти хлабаво на гърдите си и имитира стойката на Кел. Затвори очи, но събратът му от Червения Лондон виждаше, че не почива. Защитата му беше вдигната, стоеше настръхнал.

— Кои бяха те? — попита Кел тихо.

Холанд примигна.

— Кой?

— Тримата, които си убил преди близнаците Дейн.

Напрежението натежа във въздуха.

— Няма значение.

— Има достатъчно значение, щом си водиш сметка — възрази Кел.

Ала Холанд се бе скрил отново зад маската на безразличието и каютата се пълнеше с мълчание, докато не удави и двама им.