В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (122)

VII

Арнесците имат дузина начини да се поздравят, но дума за сбогом нямат.

Стигне ли се до раздяла, понякога изричат вас ир, което ще рече „в мир“, но по-често избират „аноши“ — до следващия път.

Аноши е дума за непознати на улицата, за любовници между срещите им, за родители и деца, за приятели и семейство. Смекчава болката от раздялата. Отпуска напрежението на сбогуването. Леко кимване към сигурността на днешния ден и към загадката на утрешния. Когато си тръгне приятел и вероятността да се завърне е малка, арнесците казват „аноши“. Когато умира любим, отново изричат същата дума. Когато изгарят труповете, връщат телата на земята и душите на източника, останалите да скърбят изричат „аноши“.

Аноши носи утеха. И надежда. И силата да се освободиш.

При първата раздяла на Кел Мареш и Лайла Бард той прошепна думата подире й, под нос, пълен с увереност — с надежда — че ще се срещнат отново. Знаеше, че това не е краят. И сега също не беше край — или не повече от край на една глава, промеждутък между две срещи, началото на нещо ново.

С тази мисъл наум Кел се отправи нагоре към покоите на брат си — не онези, до спалнята му (макар че още настояваше да спи там), а стаите, принадлежали на майка му и баща му.

Без Максим и Емайра имаше толкова малко хора, с които Кел да се сбогува. Не възнамеряваше да се обръща към вестра и остра, нито към слугите или гвардейците, колкото бяха останали. Би си взел довиждане с Хастра, но и той беше мъртъв.

Тази сутрин Кел вече слиза до Купата и се натъкна на цветето, призовано от младия гвардеец към живот, а сега повехнало в саксията си. Изнесе го горе в овощната градина, където завари Тийрън между секторите на зимата и пролетта.

— Можеш ли да го възстановиш? — попита Кел.

Жрецът стрелна с поглед спаруженото цветенце.

— Не — отсече меко, но когато антари понечи да спори, Тийрън вдигна възлестата си ръка. — Няма какво да се възстановява. Това е акина. Не се отличават с трайност. Цъфтят веднъж и после си отиват.

Кел безпомощно сведе очи към изсъхналия бял цвят.

— Какво да правя? — въпросът му съдържаше много повече, отколкото бе способен да изрази.

Усмивката на Тийрън бе мека и насочена навътре. Той сви рамене по присъщия си начин.

— Остави го. Цветът ще се орони, стеблото и листата — също. За това са предназначени. Акина подсилва пръстта, та да порастат други цветя.

 

 

Кел стигна до последното стъпало и забави крачка.

Кралски гвардейци се бяха наредили край стената около кралските покои, а на вратата се облягаше Алукард с книга в ръка.

— Така ли си въобразяваш, че го пазиш? — попита антари.

Доскорошният капитан прелисти страницата.

— Не ми казвай как да си върша работата.

Кел си пое дъх и се помъчи да се успокои.

— Разкарай се от пътя ми, Емъри!

Алукард вдигна буреносносините си очи от книгата.

— И по каква работа си дошъл при краля?

— По лична.

Доскорошният пират изправи гръб.

— Трябва да те претърся за оръ…

— Докосни ме и ще ти счупя пръстите.

— Кой казва, че ще те докосвам? — капитанът шавна с пръсти и Кел усети ножа под мишницата му да потреперва. С все сила блъсна противника си във вратата.

— Алукард! — извика Рай отвътре. — Пусни брат ми да влезе, преди да се наложи да си търся друга охрана.

Алукард се ухили, поклони се ниско и отстъпи встрани.

— Задник — промърмори Кел и го подмина.

— Копеле — подвикна подире му магьосникът.

 

 

Рай го чакаше на терасата, облегнал лакти на парапета.

Въздухът още бе студен, но слънцето напичаше, понесло обещания за скорошна пролет. Кел нахлу стремително през стаята.

— Явно двамата се разбирате — подхвърли Рай.

— Прекрасно — увери го брат му, прекрачи прага и се отпусна на перилото до него. Отражение на неговата поза.

Останаха така известно време, наслаждаваха се на прекрасния ден и Рай почти успя да забрави, че Кел е дошъл да се сбогува, че си тръгва — и точно тогава се вдигна вятър, внезапен и хаплив, и заедно с него мракът зашепна в ухото му за мъката от загубата и вината от оцеляването, за страха, че ще продължи да надживява онези, които обича. Че този живот назаем ще се окаже твърде дълъг или прекалено кратък и до края му ще го съпровожда неизбежното съмнение дали е благословия, или проклятие и чувството, че се привежда срещу порив на вятъра, който с всяка крачка се опитва да го изтласка назад…

Рай вкопчи пръсти в перилата.

А Кел, чиито двуцветни очи винаги съумяваха да прозрат през него, попита:

— Иска ли ти се да не го бях правил?

Рай отвори уста, за да каже „Не, разбира се“ или „Светии, не!“, или да изрече някое от другите готови твърдения, които е изказвал десетки пъти, както човек безсмислено повтаря „Добре, благодаря“ в отговор на въпроса как се чувства днес, независимо от истинското си състояние. Отвори уста… но не се чу нито звук. Още от завръщането си сред живите Рай не бе изрекъл толкова много неща — не си бе позволил да ги изкаже — сякаш огласяването на думите би им придало тежест, достатъчно да наклони везните и да го смачка. Но колко неприятности се опитваха, а ето че той още беше на крака.

— Рай — погледът на Кел тежеше като камък, — иска ли ти се да не те бях връщал?

Рай си пое дъх и призна:

— Не знам. Попиташ ли ме сутрин, след часовете прекарани под тежестта на кошмарите, упоен до безпаметност само за да сдържа спомените за умирането, които дори не са толкова лоши, колкото завръщането — и ще ти кажа да. Ще ми се да ме беше оставил да умра.

Кел го погледна, пребледнял.

— Аз…

— Но ако ме попиташ следобед — прекъсна го Рай, — когато съм усетил слънцето да прекършва студа, когато ме е сгряла усмивката на Алукард или приятната тежест на ръката ти върху рамото ми — и ще ти кажа, че си е струвало. Струва си.

Младият крал се обърна към слънцето. Затвори очи, наслаждаваше се на милувката на светлината. С измъчена усмивка допълни:

— Освен това, кой не обича мъже с тъмно минало? И кой не копнее за крал с белези?

— О, да — отвърна Кел сухо, — това беше истинската причина да го сторя. Да те направя по-привлекателен!

Усмивката на Рай угасна.

— Колко време ще отсъстваш?

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

Кралят сведе глава, внезапно уморен.

— Ще ми се да можех да дойда с теб.

— На мен също — призна Кел, — но империята се нуждае от краля си.

Рай продължи тихо:

— А кралят се нуждае от брат си.

Антари му се стори разколебан и Рай знаеше, че лесно ще го накара да остане, но не беше готов да понесе този товар. Въздъхна продължително и тежко и се изправи.

— Време е да сториш и ти нещо себично, Кел. Спрямо теб всички други сме ужасни негодници. Опитай се да се отърсиш от този комплекс на светия, докато пътуваш!

От другата страна на реката камбаните започнаха да отброяват часа.

— Върви — подкани го Рай. — Корабът те чака!

Кел се отдръпна една крачка, но се задържа на вратата.

— Направи ни обаче една услуга, Кел! — подвикна кралят подире му.

— Каква? — попита брат му.

— Гледай да не те убият.

— Ще сторя всичко по силите си — обеща Кел и си тръгна.

— И се върни! — допълни Рай.

Антари спря.

— Не се безпокой. Ще се върна. Само да го видя.

— Кое да видиш? — учуди се кралят.

Кел се усмихна.

— Целия свят.