В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (8)

VIII

Емайра отказваше да изостави Рай.

Нито когато писъците му отстъпиха пред задавени хлипове.

Нито когато трескавата му червенина избледня и напрегнатите му мускули се отпуснаха.

Нито когато дишането му спря, а пулсът секна.

Нито когато спалнята застина или после, когато избухна в хаос, а мебелите се тресяха и прозорците пукаха, и гвардейците бяха принудени насила да издърпат Алукард Емъри от леглото, а Максим и Тийрън се опитваха да отделят Емайра от трупа, понеже не разбираха.

Кралицата може да изостави трона си.

Но майката никога не изоставя сина си!

— Кел няма да го остави да умре — заяви тя в настъпилата тишина. Повтаряше същото и в глъчката: — Кел няма да го остави да умре!

Повтаряше го до безкрай на себе си, когато останалите спряха да я слушат.

В стаята вилнееше буря, но тя седеше напълно неподвижна до сина си.

Емайра Мареш, която виждаше пукнатините във всичко прекрасно и напредваше през живота в ужас да не позволи да зейнат нови. Емайра Насаро, която не бе желала да става кралица, не искаше да носи отговорност за безброй поданици и техните мъки и прегрешения. Никога не бе копняла да доведе дете в този опасен свят, но сега отказваше да повярва, че силното й и прекрасно момче… сърцето й…

— Той е мъртъв — рече жрецът.

Не.

— Мъртъв е — повтори и кралят.

Не!

— Той е мъртъв! — твърдяха всички освен нея, понеже не разбираха че, ако Рай е мъртъв, то тогава е загинал и Кел, а това нямаше да се случи, не би могло да се случи.

Ала все пак…

Синът й не помръдваше. Не дишаше. Кожата му, тъй отскоро студена, бе добила ужасяващ сив оттенък, а тялото му изглеждаше изпосталяло и с щръкнали кости, все едно е мъртъв от седмици, месеци, а не от минути. Ризата му беше разтворена и отдолу, върху гърдите, се виждаше печатът на заклинанието, а ребрата си личаха съвсем ясно под доскоро мургавата му кожа.

Сълзите замъгляваха очите й, но кралицата не допускаше да се отронят, понеже заплачеше ли, щеше да означава, че скърби, а тя нямаше да започне да оплаква сина си, понеже той не е мъртъв.

— Емайра! — примоли се кралят, но тя само сведе глава над твърде неподвижната гръд на Рай.

— Моля те — прошепна и молбата й не бе предназначена за съдбата или магията, или светците или жреците, или за Айл. Беше отправена към Кел. — Моля те!

Отново вдигна очи и почти видя сребрист оттенък във въздуха — нишка светлина — но с всяка отминаваща секунда тялото на леглото приличаше все по-малко на сина й.

Кралицата посегна да бръсне кичур от челото на Рай и се пребори да не потрепери при допира до чупливите къдри и хартиената кожа. Синът й се разпадаше пред очите й, тишината се подчертаваше от сухото пукане на слягащите се кости — като въглени в гаснеща жарава.

— Емайра!

— Моля те…

— Ваше Величество…

— Моля те!

— Кралице моя…

— Моля те!

Емайра започна да си тананика — не песен, не молитва, а заклинание, което бе научила още като малко момиче. Беше го пяла на Рай стотици пъти, докато беше малък. Заклинание за сън. За сладки сънища.

За освобождение.

Почти бе стигнала до края, когато принцът си пое дъх.