В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (67)

VIII

Лайла се свлече по стената, зяпнала за въздух. Ножовете й бяха свършили, а в окото й се стичаше кръв от удар в слепоочието, болеше я да диша, но още беше на крака.

Щеше да е нужно нещо повече, каза си тя, като се оттласна от стената и прекрачи телата на шестимата, сега проснати мъртви на улицата.

Във вените си усещаше кухота, сякаш бе изразходвала всичко, което притежаваше. Земята се залюля под нея и тя се облегна на стената на уличката, като остави петно кръв по пътя си. Единия крак пред другия, всеки дъх — назъбено разкъсване, пулсът й блъска тежко в ушите, но после чу и нещо, което не беше сърцебиенето й…

Стъпки.

Някой идваше.

Лайла вдигна глава и прерови уморения си ум за заклинание, а стъпките вече отекваха по стените на алеята.

Чу да я викат по име и се обърна точно навреме, за да забие някой нож в ребрата й.

— Това е за Каснов! — изръмжа седмият Крадец, като натисна оръжието чак до дръжката. То разкъса гърдите й и се показа през гърба и за миг — само за миг — девойката не усещаше нищо, освен топлината на кръвта. Ала после болката погълна целия свят.

Не беше кратката остра болка на разцепена кожа, а дълбоко усещане. Разкъсващо.

Нападателят извади ножа, а краката на Лайла поддадоха заедно с него.

Тя се опита да диша и се задави, понеже в гърлото й се надигна кръв. Просмука ризата й.

Стани, помисли си, докато се свличаше на земята.

Няма да умра така, помисли си, това не е…

Повърна кръв на улицата.

Нещо не беше наред.

Болеше.

Не.

Кел.

Стани.

Тя се опита да се изправи и се подхлъзна на нещо хлъзгаво и топло.

Не.

Не така.

Затвори очи и се опита отчаяно да призове магия.

Не й беше останала нито капка.

Разполагаше само с лицето на Кел. И на Алукард. С часовника на Барън. С кораб. С открито море. С шанс за свобода.

Не съм готова!

Пред очите й се спускаше чернота.

Не така.

Гърдите й свиреха.

Стани.

Вече лежеше по гръб и Крадецът я обикаляше като лешояд. Над него небето придобиваше цвета на синина.

Като морето преди… какво?

Той се приближаваше, приклекна, заби коляно в ранените й гърди и така Лайла не можеше да диша, но не биваше да спира борбата и…

В ръба на полезрението й се мярна замазано движение, бързо като удар с нож, и нападателят изчезна. Начена крясък, който прекъсна, чу се далечен трясък от товар, който се удря в нещо твърдо, но Лайла не можеше да вдигне глава да погледне, не бе в състояние да…

Светът се стесни, светлината се изплъзна от небесата, после ги замъгли изцяло сянката, коленичила над нея, притиснала ръка към ребрата й.

— Дръж се! — нареждаше тих глас, докато светът потъмняваше. После: — Насам!

Друг глас:

— Не ме напускай!

Толкова й беше студено!

— Дръж се…

Това беше последното, което чу.