В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (79)

IV

Пазарът зовеше Делайла Бард.

Макар да не притежаваше способността на Алукард да вижда нишките магия, нито уменията на Кел да чете заклинания, и в нейните уши призивът звучеше също тъй силен и вълнуващ като нови монети, скъпи бижута, остри оръжия.

Съблазън: това беше точната дума; стремеж да се впуснеш да оглеждаш, да докосваш, да вземеш.

Ала това сияние, това неизречено обещание — или сила, или власт — напомняха на Лайла за меча, който бе открила в Сивия Лондон и как магията на витари я зовеше през стоманата, пееше й съблазнително. След онази нощ почти всичко в живота й се промени, но тя продължаваше да не вярва на подобен вид сляпа, бездънна нужда.

Затова чакаше.

Чакаше гласовете зад вратата да заглъхнат, чакаше Кел и Алукард да излязат; чакаше, докато вече няма какво да я спре, докато Марис остане сама, а нуждата в гърдите на крадлата изстине до студено, наточено, полезно острие.

И тогава влезе.

Старицата зад бюрото държеше с възлестата си ръка часовника на Лайла, сякаш е парче узрял плод, и чегърташе с нокът кристалната му повърхност.

Това не е Барън, каза си Лайла. Часовникът не го въплъщава. Това е вещ, а вещите са предназначени за употреба.

Кучето изпъшка в краката на Марис и… може и да беше игра на светлината, но кралицата на пазара не изглеждаше ли подмладена? Или поне на няколко бръчки от същинската старост.

— Нищо ли не ти хвана окото, скъпа? — попита капитанката, без да вдига глава.

— Знам какво искам.

Едва тогава Марис остави часовника — изненадващо внимателно.

— Но въпреки това ръцете ти са празни.

Лайла посочи унаследителя, полюшващ се на шията на старицата.

— Така е, понеже ти го носиш.

Капитанката вдигна ръка.

— Тази стара джунджурия? — измърка тя и завъртя унаследителя между пръстите си, все едно е само накит.

— Какво да кажа? — небрежно сви рамене Лайла. — Имам слабост към древни джунжурии.

Усмивка озари лицето на старицата, захвърлила престорената наивност като съблечена кожа.

— Знаеш какво представлява.

— Умният пират държи най-ценното си съкровище под око.

Светлите очи на Марис се плъзнаха отново към сребърния часовник.

— Вярно си е. Ами ако откажа?

— Спомена, че всичко си има цена.

— А ако съм излъгала?

Лайла се усмихна и добродушно отвърна:

— Тогава не се изненадвай, ако го отрежа от сбръчкания ти врат.

Последва хрипкав смях.

— Няма да си първата, която ще опита, но не мисля, че ще мине добре и за двете ни… — Марис плъзна пръст по бялата си туника. — Няма да повярваш колко трудно се пере кръв от тези дрехи… — Пак погледна часовника и го претегли в шепата си. — Не приемам често немагически вещи, трябва да го знаеш, но малцина осъзнават способността на паметта да създава собствени магии, да се вписва в предмета също като силата, и очаква да бъде уловена — или разчленена — от пъргави пръсти. Друг град. Друг дом. Друг живот. Всичко това — запечатано в нещо като чаша, палто, сребърен часовник. Миналото е много силно нещо, не мислиш ли?

— Миналото си е минало.

Последва изпепеляващ поглед.

— Лъжите не вървят тук, мис Бард.

— Не лъжа — възрази Лайла. — Миналото си е минало. Не остава да живее в нищо. Определено не и в предмет, който може да бъде даден другиму. В противен случай току-що щях да съм ти връчила всичко, въплъщаващо същността ми, цялата. Но мен не можеш да получиш, дори и срещу оглед на пазара ти… — Лайла се опита да забави сърцебиенето си, преди да продължи. — На практика получаваш един обикновен сребърен часовник.

Марис не отклони очи от нейните.

— Хубави думи… — свали унаследителя от шията си и го постави на бюрото до часовника. По лицето й не беше изписано усилие, но когато предметът докосна дървото, се чу солидно тупване, сякаш тежеше много повече, отколкото изглеждаше, а след свалянето му, капитанката опъна рамене. — Какво ще ми дадеш?

Лайла наклони глава.

— Какво искаш?

Марис се облегна в креслото и кръстоса крака, а белия си ботуш облегна на кучето отдолу. То явно нямаше против.

— Ще се изненадаш колко рядко хората задават този въпрос. Идват тук с очакването да им искам пари или власт, сякаш ще имам някаква полза било от едното, било от другото.

— В такъв случай защо въртиш този пазар?

— Някой трябва да държи джунджуриите под око. Наречи го страст — или хоби, ако щеш. Но колкото до заплащането… — старицата се наведе напред. — Аз съм на възраст, мис Бард — по-стара съм, отколкото изглеждам — и на практика искам само едно.

Лайла вдигна брадичка.

— И какво е то?

Марис разпери ръце.

— Нещо, което вече нямам.

— Доста рядко ще да е, съдейки по вида на това място…

— Всъщност не — отвърна търговката. — Ти искаш унаследителя. Ще ти го продам на цената на едно око.

Стомахът на Лайла се преобърна.

— Знаеш ли — отбеляза, като се постара да запази веселия си тон. — Нуждая се от окото, което имам.

Марис се засмя:

— Вярвай или не, не се занимавам с ослепяване на клиенти… — тя протегна ръка. — Счупеното ще свърши работа.

 

 

Лайла проследи как капачето на малката черна кутийка се затваря над стъкленото й око.

Цената се оказа по-висока, а загубата — по-тежка, отколкото осъзнаваше, когато се съгласи за първи път. Поначало окото й беше безполезно, произходът му — странен и тънеше в неизвестност, също като нещастния случай, отнел истинското. Често размишляваше върху загадката — така майсторски изработеното изкуствено око несъмнено беше крадено — но въпреки това тя не беше сантиментална. Не се чувстваше привързана към стъклената топка… ала в мига, щом тя изчезна, внезапно се почувства зле, оголена. Изложено на показ обезобразяване — доказваше отсъствие, придаваше видимост.

Това е вещ — каза си тя отново, — а вещите са предназначени за ползване.

Вкопчи пръсти в унаследителя и се наслади на болката от врязването му в дланта й.

— Указанията са изписани отстрани — обясни Марис. — Но може би трябва да спомена, че съдът е празен… — тя се усмихна лукаво, сякаш бе извъртяла номер. Навярно смяташе, че Лайла търси останките от нечия чужда сила, не самото устройство.

— Чудесно — кимна й крадлата. — Още по-добре.

Марис изкриви в усмивка тънките си устни, но дори да искаше да научи повече, не зададе нов въпрос. Лайла тръгна към вратата, като тръсна бретона над липсващото си око.

— Една превръзка би била от полза — подхвърли след нея търговката и остави нещо на масата. — Или това…

Лайла се извърна.

Кутийката беше малка и бяла, вече отворена. В началото й се стори празна, само с опъната по ръбовете подложка от черно кадифе. Ала после светлината се промени и предметът отрази слънцето и леко заблестя.

Представляваше сфера горе-долу с размера и формата на око.

И беше плътно черна.

— Всички познават белега на антари — обясни Марис. — Изцяло черното око. Имало е мода преди… примерно около век — изгубилите око при битка или нещастен случай са си слагали изкуствено от черно стъкло и са се представяли за по-важни, отколкото са в действителност. Модата свършила, разбира се, когато тези амбициозни, но глупави люде открили, че антари означава много повече от притежанието на знака. Някои били предизвикани на дуели, които те не спечелили, други били отвлечени или убити заради магията им, а трети не понесли напрежението. Постепенно тези очи станали доста редки. Почти колкото теб.

Лайла не съзнаваше как прекосява стаята, докато не усети плъзгането на пръстите си по гладкото черно стъкло. При докосването й то сякаш запя, все едно искаше да го държат.

— Колко струва?

— Вземи го.

Лайла вдигна око.

— Подарък ли е?

Марис се разсмя тихо — все едно пара излезе от чайник.

— Това е „Фераси Страс“ — напомни. — Нищо не е безплатно.

— Вече ти дадох лявото си око — изръмжа Лайла.

— И макар око за око да е достатъчно на някои, за това… — капитанката побутна кутията към нея, — ще искам нещо по-ценно.

— Сърце?

— Услуга.

— Каква услуга?

Марис сви рамене.

— Ще разбера, предполагам, когато ми потрябва. Но щом те повикам, ще се отзовеш.

Лайла се поколеба. Сделката беше опасна, знаеше го — от онзи вид, който злодеите измъкват от девици по приказките и дяволите — от изгубените души, но все пак се чу да отвръща с едничка, обвързваща дума:

— Да.

Марис се усмихна по-широко.

— Анеш. Изпробвай го!

Лайла си сложи окото, застана пред огледалото и запримигва усилено срещу променения си образ — падналата върху лицето й сянка предизвикваше стряскаща промяна; ямата от мрак беше толкова пълна, че се отразяваше като липса. Все едно липсваше част от нея — не око, а цял аспект.

Момичето от Сивия Лондон.

Онази, която преджобваше паричковци, режеше кесии и мръзнеше до смърт в зимните нощи, понеже нямаше друго одеяло освен гордостта си.

Онази без семейство и без свят.

Новото око изглеждаше стряскащо странно, чуждо и все пак точно на място.

— Ето — измърка Марис. — Не е ли по-добре така?

Лайла се усмихна, защото наистина се харесваше повече отпреди.