В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (93)

III

Рай не беше тръгнал да търси майка си.

Намери я съвсем случайно.

Преди кошмарите винаги бе спал до късно. Излежаваше се по цяла сутрин и се наслаждаваше на възглавниците — най-меки му се струваха след сън — и на танца на светлината по балдахина, спускащ се от тавана. През първите си двайсет години Рай смяташе леглото за свое най-любимо място в двореца.

Сега не можеше да дочака да се отърве от него.

Всеки път, когато възглавниците го поглъщаха, имаше чувството, че мракът се пресяга и го улавя в юмрука си. И всеки път, когато умът му поемеше по склона на съня, сенките се надигаха да го посрещнат.

Напоследък Рай ставаше рано, изпълнен с копнеж за светлина.

Нямаше значение дали е прекарал по-голямата част от нощта на пост по улиците и дали мислите му са замъглени, а крайниците вцепенени и разкъсвани от болката на нечия чужда битка. Липсата на сън го притесняваше по-малко от онова, което откри в сънищата си.

Слънцето тъкмо се бе подало над реката, когато Рай се пробуди, а останала част от двореца най-вероятно бе все още потънала в измъчения си сън. Нищо не пречеше да извика слуга — по всяко време имаше двама-трима будни — но той предпочете да се облече сам, не в благородническата си броня или в официалните червено-златни дрехи, а в лек черен костюм, какъвто понякога носеше във вътрешните помещения на двореца.

Почти в последния момент се сети за меча си — оръжие, твърде неподходящо за избраното от него облекло. Дали го взе заради отсъствието на Кел? А може би заради съня на Тийрън? Или защото ден след ден баща му ставаше все по-блед, или пък принцът бе пораснал и бе свикнал да носи оръжието. Каквато и да бе причината, Рай взе късия кралски меч и закопча колана под кръста.

Разсеяно се насочи към салона, изгладнелия му за сън мозък почти очакваше да завари краля и кралицата на закуска, но помещението, разбира се, беше празно. Оттам се залута към галерията, ала при първите отзвуци на човешко присъствие се обърна — тихи, притеснени разговори и трескави въпроси, с чиито отговори не разполагаше.

В търсене на баща си Рай обходи първо тренировъчните зали, превърнали се в казарма за изтощените останки от кралската гвардия, а после провери и в стаята с картата, но Максим не беше и там. Принцът обиколи балните зали с надежда да попадне на спокойно ъгълче, на царство на тишина, на късче нормалност, ала намираше само Сребърни, благородници, жреци, магьосници, въпроси.

Влезе в Бижуто с единственото желание да остане насаме.

Ала там Рай Мареш попадна на кралицата.

Тя стоеше в средата на грамадната стъклена зала със сведена като за молитва глава.

— Какво правиш, майко? — принцът го каза тихичко, но гласът му отекна в празното помещение.

Емайра вдигна глава.

— Слушам.

Рай се озърна, сякаш търсеше да види някого — или нещо — което не е забелязал. Ала в голямата зала бяха сами. Под краката му подът бе маркиран с недовършени кръгове — началото на заклинанията, направени, докато дворецът бе изложен на нападение, и зарязани след като сънят на Тийрън обзе града — а таванът се издигаше високо над главите им и разцъфтяваше наоколо в тънки кристални колони.

Майката на Рай се пресегна и прокара пръсти по най-близката.

— Помниш ли — гласът й отекна, — когато си помисли, че всички пролетни цветя са ядивни?

Стъпките на принца кънтяха по стъкления под и докато той приближаваше към кралицата, предизвикваха леко звънтене.

— Кел е виновен. Той твърдеше, че са.

— А ти му повярва. И ти призля.

— Върнах му го обаче, помниш ли? Предизвиках го да видим кой ще изяде повече летни кексчета. Още след първата хапка той откри, че готвачите са ги направили всичките с лайм… — Рай се засмя тихо при спомена как Кел се мъчи да задържи хапката и накрая повръща върху мраморния под. — В доста щуротии се забърквахме!

— Казваш го, сякаш с годините сте спрели! — Емайра свали длан от колоната. — В началото на живота ми в двореца мразех тази зала… — подхвърли го разсеяно, но Рай познаваше майка си — тя никога не говореше и не действаше безцелно.

— Така ли?

— Какво по-лошо има, мислех си, от бална зала, направена от стъкло? Беше само въпрос на време да се счупи. И един ден, ох, бях страшно ядосана на баща ти — не помня причината — и ми се прииска да счупя нещо. Дойдох тук, в тази крехка зала, и заблъсках по стените, по пода, по колоните. Нараних си ръцете от кристала и стъклото, чак ми потече кръв. Но, независимо колко силно удрях, Бижуто не се трошеше.

— Дори стъклото е здраво — съгласи се Рай, — стига да е достатъчно дебело.

Мимолетна усмивка изгря по лицето на майка му и угасна, последвана от втора — първата искрена, втората изкуствена.

— Отгледала съм умен син.

Рай разроши косата си с пръсти.

— Отгледала си мен, мамо.

При тези негови думи тя се намръщи както се бе случвало толкова пъти преди. Мръщеше се така, че му напомняше за Кел, макар че никога не би й го казал.

— Рай, не съм имала предвид…

Зад гърба им някой се окашля. Рай се обърна и видя принц Кол, застанал на прага, с намачкани дрехи и разрошена коса, сякаш изобщо не си е лягал.

— Дано не ви прекъсвам? — попита весканецът с леко напрежение в гласа, което изправи принца на нокти.

— Не — отвърна хладно кралицата в същия миг, в който Рай отсече:

— Да!

Сините очи на Кол се стрелнаха първо към единия, после към другия. Очевидно той забеляза, че е прекъснал разговора им, но не се оттегли. Напротив — пристъпи в Бижуто и остави крилата на вратата да се затворят подире му.

— Търсех сестра ми.

Рай си спомни синините по китката на Кора.

— Не е тук.

Весканският принц огледа набързо залата.

— Така виждам и аз — съгласи се и се запъти към тях. — Дворецът ви е наистина величествен! — Движеше се с обичайната си скорост, сякаш се възхищава на помещението, но постоянно стрелкаше с поглед Рай и кралицата. — Щом си помисля, че съм разгледал всичко, откривам нова зала…

На кръста си носеше меч; инкрустираната със скъпоценни камъни ръкохватка показваше, че острието е играчка, но въпреки това Рай настръхна — от вида му, от стойката на принца, от самото му присъствие. Междувременно Емайра внезапно насочи вниманието си нагоре, все едно е чула нещо, недоловимо за сина й.

— Максим!

Името на баща му се изплъзна от устните на кралицата по-скоро като задавен шепот и тя тръгна към вратата, но неочаквано спря, защото Кол си извади оръжието.

И с този жест всичко във весканеца се промени. Младежката му арогантност изчезна, мрачна целеустременост замени свободното му поведение. Кол може и да беше принц, но държеше меча със спокойното умение на войник.

— Какво правиш? — възмути се Рай.

— Не е ли очевидно? — Кол стегна хватката си върху острието. — Печеля война, преди да е започнала.

— Свали меча — нареди кралицата.

— Моите извинения, Ваше Величество, но не мога.

Рай се вгледа в очите на весканския принц с надежда да долови сянка на развалата, да намери воля, усукана от заклинанието отвъд дворцовите стени, и потрепери, когато ги намери зелени и бистри.

Каквото и да правеше Кол, правеше го по свой избор.

Някъде зад вратите се разнесоха викове, но гласовете се сливаха и думите им бяха неясни.

— Приемете съжаленията ми — извини се весканският принц и вдигна меча. — Наистина дойдох само за кралицата.

Майката-кралица разпери ръце и въздухът около пръстите й затрепери от скреж.

— Рай! — извика тя с глас като облак мъгла. — Бягай!

Преди още да го изрече, Кол вече се бе втурнал напред.

Весканецът беше бърз, но Рай се оказа още по-бърз или поне така му се стори, понеже магията на кралицата скова крайниците на противника й. Леденият въздух не стигаше да спре нападението, ала забави Кол достатъчно, та Рай да се хвърли пред майка си и острието, предназначено за нея, и то да се забие в неговите гърди.

Принцът изпъшка от зверската болка, с която стоманата прониза кожата му и за миг се озова отново в покоите си, с кинжал между ребрата и кръв, лееща се изпод дланите; ужасното парене на разкъсана плът бързо отстъпваше пред вцепеняващ ужас. Ала тази болка беше истинска, гореща и след нея не се надигна нищо друго.

Усещаше всеки ужасен сантиметър метал — от входната рана точно под корема до изходната малко под рамото. Изкашля се и изхрачи кръв върху стъкления под, а краката му заплашваха да се подгънат, но успя да остане прав.

Плътта му пищеше, мислите му кръжаха бясно, но сърцето му продължаваше да бие — упорито, непокорно — около меча на другия принц.

Рай си пое накъсан дъх и вдигна глава.

— Как… смееш… — изръмжа той с уста, пълна с металния вкус на кръвта.

Шок смени триумфа по лицето на Кол.

— Не е възможно — заекна той и после, в ужас, добави: — Какво си ти?

— Аз съм… Рай Мареш! — отвърна принцът. — Син на Максим и Емайра… брат на Кел… наследник на този град… и бъдещият крал на Арнес!

Кол пусна оръжието си.

— Но ти би трябвало да си мъртъв!

— Знам — отвърна Рай, извади своя меч от канията и заби стоманата в гърдите на убиеца.

Раната представляваше огледално копие на неговата, но весканският принц не бе защитен от заклинание. Нямаше магия, която да го спаси. Ничий живот не бе обвързан с неговия. Острието потъна дълбоко. Рай очакваше да изпита вина — или гняв, или дори триумф — когато русият младеж рухна безжизнен, но го обзе единствено облекчение.

Пое си още веднъж дъх и стисна здраво дръжката на все още забитото в гърдите му оръжие. Извади го, острието беше обагрено в червено.

Остави го да падне на пода.

Едва тогава чу тиха въздишка — беззвучен писък — и усети студените пръсти на майка му да се стягат върху ръката му. Обърна се към нея. Видя червеното петно да се разлива на предницата на дрехата й, където се бе забил мечът. През него. И през нея. Ето, точно над сърцето. Твърде мъничък отвор за твърде тежка рана. Очите на майка му се впиха в неговите.

— Рай! — прошепна тя с вдълбана между веждите тревожна бръчка — беше правила същата гримаса стотици пъти, винаги щом той и Кел се забъркаха в някоя каша, или пък Рай повишаваше тон, или си гризеше ноктите, или правеше нещо друго, недостойно за принц.

Бръчката стана по-дълбока, очите на Емайра губеха пламъка си, тя посегна колебливо към раната и после падна. Рай я улови, препъна се под внезапната тежест, разкъсала раненото му, съсипано сърце.

— Не, не, не! — възкликна принцът и коленичи заедно с Емайра на стъкления под. Не, не беше честно! Поне веднъж успя навреме. Показа достатъчно сила. Поне веднъж…

— Рай — повтори майка му, тъй нежно… Твърде нежно.

— Не!

Тя вдигна окървавени ръце към лицето на сина си, опита се да го помилва по бузата и не улучи, само размаза червено по брадичката му.

— Рай…

Сълзите му покапаха по пръстите й.

— Не!

Кралицата отпусна обезсилено длан и омекна в обятията на сина си, неподвижна; и в тази внезапна неподвижност светът на Рай се сви до разливащото се петно кръв и задържалата се бръчка между очите на майка му.

Едва тогава се появи болката и го преви с такава внезапна сила и такава ужасна тежест, че той се хвана за гърдите и запищя.