В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (105)

VII

Почти стигнаха до брега, когато Кел се разтрепери.

Денят беше студен, но студът идваше от другаде и той осъзна какво е това — ехо — болката го удари. Не беше резултат от случаен сблъсък, а внезапна и свирепа, остра като от нож.

Не отново!

Стрелна се през крака му, през рамото, ребрата, превърна се във всеобхватно нападение срещу нервите му.

Изпъшка и се хвана за борда на лодката.

— Кел?

Гласът на Лайла идваше отдалеч, заглушен от препускащия в пулс ушите му.

Младият антари знаеше, че брат му няма как да умре, но това не намаляваше страха, не спираше простата, животинска паника, която туптеше в кръвта му и крещеше за помощ. Той чакаше болката да отмине, както бе ставало винаги досега — избледнява с всеки удар на сърцето като хвърлен в езеро камък, плисъкът отстъпва пред все по-малки вълнички и накрая водата се успокоява.

Ала болката не отминаваше.

Всеки дъх носеше нов камък, нов плисък.

Лайла вдигна ръце във въздуха.

— Мога ли да те излекувам?

— Не — отвърна Кел с пресекващ дъх. — Не е… тялото му не е… — мислите му препускаха.

— Живо? — предложи Холанд.

Кел се озъби.

— Разбира се, че е живо.

— Но онзи живот не е негов — възрази белият антари кротко, — той е черупка. Съд за твоята сила.

— Престани.

— Отрязал си конци от магията си и си направил кукла.

От гнева на Кел водата около малката лодка кипна.

— Престани! — този път го каза Лайла. — Преди той да ни потопи.

Ала Кел долови въпросителното потрепване в гласа й, същият въпрос си задаваше и той от месеци.

Дали нещо е наистина живо, ако не може да бъде убито?

Седмица след като обвърза живота на брат си към своя, се пробуди от внезапна болка, пронизала ръката му — нажежена до бяло, сякаш кожата му гореше. Втренчи се в нахалната длан, сигурен, че плътта ще бъде на мехури, овъглена, но не беше. В замяна на това откри брат си да седи в покоите си пред ниска масичка с поставена на нея свещ; вторачен в нищото, държеше ръка над пламъка. Кел дръпна пръстите на Рай настрани, притисна влажна кърпа към зачервената и белеща се кожа, а брат му постепенно дойде на себе си.

— Извинявай — повтори Рай вече досадния по онова време рефрен. — Но исках… да узная.

— Какво да узнаеш? — процеди Кел.

Брат му го погледна покрусен:

— Дали съм истински.

Сега младият антари трепереше на дъното на малката лодка — ехото от болката на брат му беше свирепо и не отминаваше. Не му изглеждаше като самонаранявания, не беше пламък на свещ или дума, надраскана на ръката. Болката беше дълбока и пронизваща, острие в гърдите, но по-лоша, понеже идваше отвсякъде.

Жлъчка се надигна в устата на Кел. А уж си мислеше, че няма какво повече да повърне.

Опита се да си спомни, че болката го ужасява само заради онова, което означава — опасност, смърт — и без тези елементи е нищо…

Зрението му се замъгли.

… просто поредното сетиво…

Мускулите му се гърчеха.

… връзка…

Кел трепереше силно и усети как Лайла го прегръща — слаба, но силна, топлината на тялото й бе като пламък на свещ срещу студа. Говореше му нещо, но той не различаваше думите.

Гласът на Холанд прииждаше и заглъхваше, превърнат в кратки поредици нечленоразделно ломотене.

Болката се изравни — не го отпускаше, но се изглади постепенно в зловещо, ала равномерно усещане. Кел успя да събере мислите си на едно място, съсредоточи погледа си и видя приближаващия бряг. Не беше пристанището в Танек, а камениста ивица плаж. Нямаше значение. Сушата си е суша.

— Побързайте! — промърмори с надебелял език и Холанд го стрелна мрачно с поглед.

— Ако тази лодка тръгне малко по-бързо, ще се запали, преди да успеем да се разбием на онези скали…

Но Кел видя пръстите на магьосника да побеляват от усилието и усети светът да се разделя около силата му.

При едното примигване каменистият бряг се надигаше в далечината, а в следващото вече ги беше връхлетял.

Холанд се изправи на крака и Кел успя да разгъне разкъсваното си от болка тяло с ум, достатъчно ясен да мисли.

Държеше амулета си в ръка — парчето плат, което кралицата му даде, с избродираните в коприната букви КМ — и го окъпа в прясна кръв, щом лодката се приближи твърде плътно до камъните. Дрехите и на тримата бяха просмукани с ледена вода от опитите да я стабилизират на плиткото достатъчно, за да слязат.

Холанд пристъпи първи навън и се подпря на хлъзгавите от морето камъни.

Кел понечи да го последва и се подхлъзна. Щеше да падне в прибоя, но белият антари смогна да го хване навреме за ръката и да го издърпа на брега. Младежът се извърна към Лайла, ала тя вече бе застанала до него, сплете пръсти с неговите и Холанд го стисна за рамото, докато Кел притискаше парчето плат към канарите отсреща и изричаше думите, които щяха да ги отведат у дома.

Ледената мъгла и неравният бряг изчезнаха незабавно, заменени от гладкия мрамор в Розовата зала със сводестия й таван и празни тронове.

Нямаше нито следа от Рай, нямаше нито следа от краля и кралицата, но когато Кел се обърна, видя голяма каменна маса в средата на залата.

Вцепени се, а зад себе си чу Лайла да си поема остро, стреснато дъх.

Отне му няколко секунди да осъзнае какво е поставено върху масата, да осъзнае, че това са мъртъвци.

Два трупа, редом един до друг на плочата, увити поотделно в ален плат, с корони, все още сияещи в косите им.

Емайра Мареш с бяла роза, поръбена със златно, положена над сърцето.

Максим Мареш с листенца от друга роза, разпилени по гърдите му.

Студ се всели в костите на Кел.

Кралят и кралицата бяха мъртви.