В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (58)

VII

При излизането на кораб в морето има един особен миг.

Сушата изчезва от погледа и светът се разтяга нашироко, а околовръст има само вода, небе и свобода.

Беше любимият миг на Лайла — пред теб се разкриват неизброими възможности, но все още нищо не е започнало. Тя стоеше на палубата на „Призрак“, а Танек се отдалечаваше от тях и дивата нощ разтвори обятия.

Най-сетне слезе под палубата. В подножието на трапа я чакаше Джаста.

— Аван — поздрави я Лайла по навик.

— Аван — изтътна капитанката.

Пространството беше тясно и се наложи крадлата да се промъкне покрай нея, за да премине. Почти се бяха разминали, когато Джаста рязко вдигна ръка и я сграбчи за гърлото. Ботушите на Лайла се отлепиха от пода и тя увисна, прикована грубо към стената. Задрапа за опора, твърде замаяна да призове магия или да посегне за нож. Докато успее да освободи острието, скрито на гърдите й, капитанката вече я беше пуснала и Лайла се бе свлякла по стената. Единият й крак поддаде, преди да стъпи стабилно.

— За какво, вечният ад да кипне дано, беше това?

Джаста стоеше и гледаше Лайла, все едно не се беше опитвала току-що да я удуши. Обясни:

— Върнах си го за обидата към кораба ми.

— Трябва да е шега — изръмжа Лайла.

Капитанката само сви рамене.

— Предупреждение. Следващия път летиш през борда.

С тези думи протегна ръка. На крадлата й изглеждаше лоша идея да се ръкува с нея, но още по-лоша — да не го направи. Преди да вземе решение, Джаста я изправи на крака, тупна я силно по гърба и се отдалечи, като си подсвиркваше под мустак.

Лайла проследи отдалечаването й, разтърсена от внезапното насилие и факта, че не го беше предвидила. Прибра ножа си с треперещи пръсти и тръгна да търси Кел.

 

 

Оказа се в първата каюта отляво.

— Е, уютно е — отбеляза Лайла, застанала на прага.

Каютата беше наполовината на килер и горе-долу толкова привлекателна. Мястото стигаше само колкото за единична койка и прекалено напомняше за самоделния ковчег, където разгневен фароанец погреба крадлата по време на турнира.

Кел седеше на койката и въртеше кралска брошка между пръстите си. Видя Лайла, прибра брошката в джоба си.

— Има ли място за още един? — попита тя и се почувства глупачка още докато го изричаше. Каютите бяха само четири и една се използваше за килия.

— Ще се сместим — Кел се изправи. — Но ако предпочиташ…

Той пристъпи към вратата, готов да излезе. Лайла не предвиждаше такъв развой на събитията и помоли:

— Остани!

Ето я и онази трепкаща усмивка — въглен, който се съживява с всеки дъх.

— Добре.

На тавана беше окачен фенер, Кел щракна с пръсти и посегна да го запали с танцуващия около палеца му блед пламък. Лайла предпазливо се обърна да огледа каютата.

— Малко по-малка от обичайните ти покои, а, мас варес?

— Не ме наричай така — Кел я придърпа към себе си. Тя се канеше да повтори обръщението само за да го подразни, ала видя изражението му и се отказа. Прокара длани по шевовете на куртката му.

— Добре.

Червеният антари притисна крадлата плътно до себе си, плъзна палец по бузата й и тя осъзна, че гледа в окото й — спирала от натрошено стъкло.

— Наистина ли не го беше забелязал?

По светлите бузи на Кел плъзна розовина и Лайла се почуди дали през лятото кожата му се покрива с лунички.

— Едва ли ще ми повярваш, ако кажа, че чарът ти ме е разсейвал.

Тя се изсмя тихо и остро.

— За ножовете бих повярвала. За сръчните ми пръсти също. Ала не и за чара.

— Добре, тогава умът. Мощта.

Тя го озари с лукава усмивка.

— Продължавай.

— Всичко в теб ме разсейваше, Лайла! И продължава. Ти си влудяваща, вбесяваща, невероятна…

Девойката се закачаше с него, ала Кел явно беше сериозен. Личеше по всичко — извивката на устата, бръчката на челото, настоятелността в синьото му око: беше абсолютно сериозен.

— Направо не знам какво да мисля за теб. Още от деня на първата ни среща. И това ме ужасява. Ти ме ужасяваш! — Магьосникът обви лицето й с длани. — А идеята да си отидеш отново, да изчезнеш от живота ми, това ме ужасява повече от всичко друго!

Сърцето на Лайла препускаше и отмерваше ритъма на все същата стара песен: бя-гай-бя-гай-бя-гай! — но тя се бе уморила да бяга, да се освобождава от всичко, преди да има изгледи да го загуби. Придърпа Кел по-плътно.

— Следващия път, когато си тръгна — прошепна във вдлъбнатинката на гърлото му, — ела с мен! — плъзна поглед нагоре по брадичката му, по челюстта, по устните. — Когато всичко това приключи, а Осарон се махне и отново спасим света, а всички други си получат техния щастлив край, ела с мен!

— Лайла! — възрази Кел и в гласа му тежеше толкова тъга, че крадлата внезапно осъзна: не искаше да чуе отговора му, да мисли какви са вариантите за финал на приключението им или за изгледите и двамата да не го доживеят цели и непокътнати. Не искаше да мисли за нищо отвъд борда на кораба, отвъд мига, така че целуна Кел — с език — и каквото и да се канеше да каже той, то се оттече от устните му под напора на целувката.