В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (2)

II

На един свят оттам Холанд се давеше.

Мъчеше се да изплува на повърхността на своя ум само за да бъде изтласкан обратно в тъмната бездна от воля, силна като желязо. Бореше се с всички сили и издъхваше за въздух, силата му изтичаше с всеки свиреп напън, с всяка отчаяна хватка. Беше по-лошо от умирането, понеже при него даваш път на смъртта, а сега това не се случваше.

Нямаше светлина. Нито дух. Нито сила. Всичко му беше отнето, отрязано, оставаха му само мрак и, някъде отвъд смазващата хватка, нечий глас го викаше по име.

Гласът на Кел…

Твърде далеч.

Хватката на Холанд се измести, изплъзна се и той отново потъна.

Цял живот бе хранил една-единствена мечта — да върне отново магията. Да види света си спасен от бавната и неотвратима смърт, предизвикана първо от страха от другия Лондон и после — от страха от своя град.

Цял живот бе копнял да види света си възстановен.

Съживен.

Знаеше легендите — мечтите — за магьосници с достатъчно сила да го сторят. Достатъчно могъщи да вдъхнат въздух обратно в изпразнените дробове на света, да ускорят умиращото му сърце.

Откакто Холанд се помнеше, бе мечтал само за това.

И откакто се помнеше, бе мечтал да види себе си в ролята на този магьосник.

Още преди мракът да разцъфти зад окото му и да го бележи със знака на силата, копнееше за тази роля. Като малък заставаше на брега на Сийлт, хвърляше камъни по замръзналата повърхност на реката и си представяше как именно той ще строши леда. Вече пораснал, стоеше в Сребърния лес и се молеше за силата да защити дома си. Никога не бе желал да става крал, макар че в приказките магьосникът неизменно слага корона. Не се стремеше да управлява света. Искаше само да го спаси.

Атос Дейн нарече тази мечта „арогантност“ — още първата нощ, когато довлякоха кървящия и губещ съзнание Холанд в покоите на новия крал. Арогантност и гордост, беше го смъмрил, докато гравираше проклятието си върху кожата на антари.

Черти за пречупване.

И Атос успя. Пречупваше Холанд кост по кост, ден по ден и заповед по заповед. Докато накрая неговият антари започна да копнее за края повече, отколкото за способността да спаси света, за силата да върне магията… Повече от всичко друго.

Проява на страхливост, знаеше си, но страхът пуска корени далеч по-лесно от надеждата.

А в онзи миг на моста, когато Холанд свали защитата си и остави разглезеното принцче Кел да забие металния прът в гърдите му, първо го връхлетя облекчението — и първо, и последно, и единствено изпитано от него чувство.

Най-сетне се беше свършило.

Само че с това не сложи край.

Да убиеш антари е трудна работа.

Когато Холанд се пробуди, проснат в мъртва градина, в мъртъв град и мъртъв свят, първа го връхлетя болката. Втора дойде свободата. Холанд беше доживял оковите на Атос Дейн да изчезнат — беше тежко ранен, но жив.

И заседнал.

Бе попаднал в капана на ранено тяло в свят без врати и на милостта на друг крал. Само че този път имаше избор.

Шанс да поправи положението.

Бе застанал, полумъртъв, пред трона от оникс и бе говорил на краля, излят от камък, и бе заменил свободата за шанс да спаси своя Лондон — да го види как разцъфтява отново. Холанд сключи сделка и плати и с тялото, и с душата си. А с мощта на крал от сенки най-сетне успя да върне магията, да види дома си да разцъфтява ярък, надеждата на народа си — възкресена, а градът му — възстановен.

Беше сторил всичко по силите си, беше се отказал от малкото си притежания, за да го опази в безопасност.

Но и това не стигаше.

Не за мраковития крал, който винаги искаше повече, ставаше все по-силен с всеки изминал ден и копнееше за хаос, магия в най-истинската й форма, мощ без контрол.

Холанд губеше властта си над чудовището в своята кожа.

Беше предложил на Осарон друг съд.

Много добре — зарадва се кралят, демонът, богът. — Ако не успееш да го убедиш, ще задържа тялото ти като мое…

И Холанд се съгласи — как да откаже?

Всичко заради Лондон.

А Кел — разглезеният, глупавият, твърдоглавият Кел, окован и обезсилен, задушаван от проклетия нашийник — въпреки всичко отказа!

Разбира се, че ще откаже.

Разбира се…

Тогава Кралят от сенки се бе усмихнал — с устата на Холанд — и антари се сражаваше с всяка капка сила, която можа да намери, но сделката си беше сделка, сключена с кръв, и той усети Осарон да избликва — като мощен, свиреп извор — и го избута надолу, в тъмните дълбини на ума му, затиснат под течението на волята на мраковития крал.

Беше безпомощен, в капана на тялото си и на сделката, неспособен да стори друго, освен да гледа, да усеща и да потъва.

— Холанд!

Гласът на Кел пресекваше, щом напънеше срещу рамката, точно както навремето Холанд, когато Атос Дейн го бе подчинил за първи път. Беше го пречупил. Клетката изсмукваше много от силата на момчето; нашийникът около врата му спираше притока на прясна. В очите на червения антари блестеше ужас — и отчаяние, което го изненада.

— Холанд, копеле, бори се!

Белият магьосник се опитваше, но тялото вече не му принадлежеше, също и умът, умореният му ум, и той потъваше надолу, все по-надолу…

Предай се — посъветва го мраковитият крал.

— Покажи ми, че не си слабак! — проби си път гласът на Кел. — Докажи, че не си все тъй роб на чужда воля!

Не можеш да се бориш с мен.

— Нима успя да се върнеш чак дотук, за да изгубиш безславно?

Аз вече спечелих.

— Холанд!

Само колко мразеше Кел! Точно в момента омразата почти стигаше да изтласка магьосника нагоре, но макар той да копнееше да лапне кукичката на съперника си, Осарон не поддаде.

И точно тогава Холанд чу гласа си, само дето, разбира се, не беше неговият. Изкривено подобие, използвано от надяналото кожата му чудовище. В ръка държеше алена монета — амулет за друг Лондон, Лондонът на Кел, и червеният антари ругаеше и не спря да дърпа оковите си, докато не остана съвсем без дъх и не разкървави китките си.

Напразно.

Всичко беше безполезно.

Холанд за пореден път беше затворник в своето тяло. Гласът на Кел отекваше в мрака.

Ти само замени един господар за друг.

Вече се движеха, Осарон управляваше тялото. Вратата се затвори зад гърба им, но крясъците на червения антари продължаваха да се блъскат в нея, да се разбиват на неясни срички и задавени ридания.

Ожка стоеше на пост в коридора и остреше ножовете си. Вдигна глава и разкри белега с форма на полумесец на бузата си, както и двуцветните си очи — едното жълто, другото черно. Антари, създаден от техните ръце — и тяхното благоволение.

— Ваше Величество! — тя застана мирно.

Холанд се помъчи да изплува, напъна се да прокара гласа си между техните — своите — устни, но когато заговори, думите принадлежаха на Осарон.

— Пази вратата. Не пускай никой да премине.

Устата на Ожка приличаше на алена черта и леката усмивка я огъна.

— Както пожелаете.

Осарон и Холанд извървяха двореца като вихър и после се озоваха отвън, подминаха статуите на близнаците Дейн в подножието на стълбите, пристъпиха волно под притъмнялото небе през градина, сега изпълнена с дървета, вместо с трупове.

Какво ли щеше да стане с града без Осарон и без него? Дали щеше да продължи да процъфтява? Или щеше да рухне като тяло, лишено от живот?

Моля те — зашепна Холанд беззвучно. — Този свят има нужда от мен.

— Няма смисъл — отвърна Осарон на глас и на антари му призля, че е мисълта в главата им, вместо онзи, който изрича думите. — Той вече е мъртъв — продължи кралят. — Ще започнем наново. Ще намерим свят, достоен за силата ни.

Достигнаха стената на градината и Осарон извади от канията на кръста им кинжал. Ухапването на стоманата върху плътта беше неосезаемо, отрязан от сетивата си, Холанд бе погребан твърде дълбоко да усети друго, освен хватката на победителя си. Ала щом пръстите на мраковития крал мазнаха от кръвта и вдигнаха монетата на Кел към стената, Холанд се помъчи да го победи за последно.

Нямаше как да си върне тялото — не сега, не и цялото — но може би нямаше и нужда от това.

Стигаха му една ръка. Пет пръста.

Хвърли всяка капчица сила и последната си искрица воля в този крайник и на половината път до стената ръката спря и увисна във въздуха.

Кръвта се стичаше по китката. Холанд знаеше с какви думи да пречупи едно тяло, да го превърне в лед или в пепел, или в камък.

Трябваше само да насочи тази ръка към гърдите си.

Трябваше само да оформи магията…

Усети как недоволството на Осарон се надига. Раздразнение — но не и гняв, сякаш този последен сблъсък, този гигантски протест, не беше нищо повече от сърбеж.

Колко досадно.

Холанд продължаваше да се сражава, дори успя да измести ръката си на няколко пръста.

Стига вече, Холанд — предупреди съществото в главата му.

Белият антари вля последните останки воля в ръката си и я примъкна още по-близо до целта.

Осарон въздъхна.

Не беше нужно да става по този начин.

Волята на ошока смаза Холанд като стена. Тялото му не помръдна, но умът му се олюля, прикован под смазваща болка. Не изпитваната стотици пъти болка — онази, отвъд която се беше научил да съществува и от която знаеше как да избяга. Тази бе вкоренена в самата му същност. Запали го, внезапна и ярка, всеки негов нерв пламтеше с така всеобхватна горещина, че го принуди да пищи до безкрай в главата си, докато мракът най-сетне — милостиво — се сключи около него и го изтласка под себе си в дълбините.

И този път Холанд не се опита да изплува.

Този път се остави да се удави.