В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (32)

VIII

Кел гневно се устреми към западното фоайе, откъдето се чуваше глъчка, предшестваща сбиване.

Беше само въпрос на време настроението в двореца да се обърне, а магьосниците да откажат да седят със скръстени ръце и да оставят града да падне. Все някой щеше да си науми да действа на своя глава.

Кел отвори крилата на вратата и завари Хастра, застанал пред западния вход: стискаше с две ръце къс кралски меч с изражение на котка, изправена срещу глутница вълци.

Брост, Лосен и Сар.

Трима от турнирните магьосници — двама арнесци и весканец, съперници, сега съюзени срещу общ враг. Кел очакваше нещо подобно от Брост и Сар, двамата бойци с характери, които се родееха с размера на самочувствията си, но протежето на Кисимир, Лосен, беше слабичък като върба и се славеше колкото с напъпилия си талант, толкова и с външния си вид. В черната му коса звънтяха вплетени златни халки и той изобщо не изглеждаше на място между двата дъба. Под тъмните му очи обаче синееха дълбоки торбички и лицето му бе посивяло от мъка и недоспиване.

— Махни се от пътя! — провикна се Брост.

Хастра не помръдна от мястото си.

— Не мога да ви пусна да преминете.

— По чия заповед? — сопна се Лосен с дрезгав глас.

— На кралската гвардия. На градската стража. И на краля.

— Какво става? — поинтересува се Кел и закрачи към тях.

— Не се меси, антари — изръмжа Сар, без да се обръща. Беше по-висока дори от Брост и направо изпълваше коридора, а на гърба си носеше кръстосани две брадви. Падна от Лайла още в първия рунд и до края на турнира се мусеше и пиеше, но сега очите й горяха ярко.

Кел спря зад гърба на тримата с надеждата инстинктите им на бойци да ги накарат да се обърнат. Така и стана, и през гората на краката им той видя Хастра да се обляга омаломощен на вратата.

Кел се зае първо с Лосен.

— Така няма да върнеш Кисимир!

Младият магьосник се изчерви от унижение. По челото му бе избила пот и леко се олюляваше, докато говореше.

— Не видя ли какво й причини това чудовище? — каза завалено. — Трябва да…

— Не, не трябва — отсече Кел.

— Кисимир щеше…

— Кисимир опита — и изгуби — мрачно припомни младият антари.

— Ти си остани тук да се криеш в двореца си — изръмжа Брост, — но нашите приятели са там, навън! Семействата ни — също!

— С перчене не можете да им помогнете.

— Весканците не стоят със скръстени ръце да чакат смъртта — изтътна Сар.

— Не — отвърна Кел, — гордостта ви тласка право към нея.

Тя оголи зъби:

— Няма да се крием като страхливци в този дворец!

— Единствено дворецът ви опазва живота.

Въздухът започна да се замъглява от горещината около стиснатите юмруци на Брост.

— Не можеш да ни удържиш тук!

— Повярвайте ми — отвърна Кел, — бих предпочел при мен да са мнозина други вместо вас, но само вие извадихте късмета да се намирате в двореца при спускането на проклятието.

— А сега градът има нужда от нас — изрева Брост. — Ние сме най-доброто, с което разполага!

Кел сви юмрук и бодна възглавничката на дланта си в металното острие, което носеше прикрепено за китката си. Приветства болката и горещината от покапалата по кожата му кръв.

— Вие сте изложбени коне — заяви той, — предназначени да припкат красиво на арената, и ако смятате, че това е същото като бойна магия, силно се лъжете.

— Как смееш… — начена Брост.

— Мастър Кел може да ви събори и тримата с една капка кръв — обяви Хастра иззад гърба им.

Принцът антари се втренчи в младежа с искрено изумление.

— Чувала съм, че кралският антари няма зъби — намеси се Сар.

— Не искаме да те нараним, малко принцче — обади се Брост.

— Но ще го сторим — натърти Лосен.

— Хастра — рече Кел равно, — махни се!

Младежът се поколеба, разкъсван между необходимостта да изостави господаря си и възможността да му се опълчи, но накрая се подчини на заповедта. Магьосниците го стрелнаха с поглед при преминаването му и в този миг Кел атакува.

Изведнъж се озова зад гърба им, вдигнал ръка срещу външната врата.

— Ас старо — нареди. Ключалките в портата паднаха с тежко щракване и нови стоманени резета изникнаха от всички страни над дървената плоскост, запечатавайки здраво изхода.

— А сега — той протегна кървящата си ръка с дланта нагоре, сякаш да поднесе дар, — връщайте се в галерията!

Лосен се ококори, но Брост вече бе кипнал, Сар пък си умираше да се сбие. И тримата не помръднаха, а Кел въздъхна.

— Искам да не забравяте, че съм ви дал право на избор!

 

 

Боят приключи бързо.

За броени секунди Брост се озова на пода, притиснал длани към лицето си, Лосен се превиваше до стената с насинени ребра, а Сар лежеше в безсъзнание с още пушещи крайчета на овъглените руси плитки.

Коридорът не беше в най-добро състояние, но Кел съумя да ограничи повечето щети само около тримата магьосници.

Глъчката привлече публика, вътрешната врата се отвори и мястото пред прага се изпълни с народ — имаше магьосници и благородници, всички се блъскаха да видят какво става във фоайето. Трима проснати магьосници и антари помежду им. Точно това му трябваше! Сцена. Вече начеваха шепоти и Кел ясно усещаше тежестта на погледи и обвинения върху себе си.

— Предавате ли се? — попита той победените си противници, без да е сигурен към кого точно се обръща.

Неколцината фароанци изглеждаха доста развеселени, докато Брост се изправяше на крака, все още стиснал носа си.

Двамина весканци отидоха да изправят Сар, а макар повечето арнесци да се държаха настрана, Джинар — въздушният магьосник със сребриста коса — се запъти право към Лосен и помогна на нещастния юноша да се изправи.

— Хайде — подкани го той по-нежно и меко, отколкото Кел го бе чувал някога да говори. По бузите на протежето на Кисимир безмълвно се стичаха сълзи и антари знаеше, че не идват от насинените ребра или наранената гордост.

— Не й помогнах горе на покрива — ридаеше той. — Не можах…

Кел коленичи да почисти от мраморния под капка кръв, преди да остане петно. Чу тежките стъпки на краля, преди да види тълпата да се разделя около него. Следваше го Хастра.

— Мастър Кел — Максим огледа сцената, — ще ви бъда благодарен, ако не събаряте двореца!

Кел обаче долови одобрението промъкнало се в тона на краля. По-добре демонстрация на сила, отколкото толериране на слабост.

— Моите извинения, Ваше Величество — антари сведе глава.

Кралят си отиде и всичко свърши. Бунтът бе овладян. Миг на хаос и редът бе възстановен.

Кел знаеше не по-зле от Максим колко е важно това сега, когато градът се крепеше на всяка капчица мощ и на дори най-дребното свидетелство за сила. Магьосниците бяха отведени — а в случая със Сар изнесени — зяпачите опразниха коридора, и той се просна в креслото до стената, нищо че възглавниците още димяха леко след сблъсъка. Отупа огъня и после вдигна глава, за да установи, че доскорошната му охрана още стои наблизо с очи, грейнали изпод копата изсветляла от слънцето коса.

— Няма нужда да ми благодариш — махна с ръка Кел.

— Не става дума за това — отвърна Хастра. — Разбира се, благодарен съм, сър, наистина. Но…

Стомахът на антари пропадна в петите.

— Какво има тогава?

— Кралицата търси принца.

— Когато проверих за последно — отвърна Кел, — не бях титулуван.

Хастра сведе поглед към пода, извърна го към стената, а после и към тавана — събираше смелост да го погледне отново в очите.

— Знам, сър — изрече кротко. — Но не мога да го намеря.

Кел предусети удара, но въпреки това го заболя.

— Претърси ли двореца?

— От колоните до шпиловете, сър.

— Някой друг липсва ли?

След кратко колебание младежът отвърна:

— Капитан Емъри.

Кел изруга под нос.

„Виждал ли си Алукард?“ беше попитал Рай, загледан през прозорците на двореца. Дали Кел щеше да разбере, ако принцът се зарази? Щеше ли да усети тъмната магия, кипнала в кръвта му?

— Откога? — попита Кел, на път към покоите на брат си.

— Не съм сигурен — отвърна Хастра. — Час, може и малко повече да е.

— Светии!

Кел нахлу в спалнята на Рай, грабна златната брошка на принца и заби иглата й в палеца си, малко по-силно от нужното. Надяваше се, че където и да се намира принцът, ще усети убождането на метала и ще разбере, че Кел идва.

— Да докладвам ли на краля? — поинтересува се Хастра.

— Дойде при мен — изгледа го Кел, — защото не си толкова глупав.

Коленичи, с кръв нарисува на пода кръг и притисна към него длан, а златната брошка остана прикована между плътта му и лакирания паркет.

— Пази вратата! — нареди и се обърна към знака и заложената в него магия. — Ас таскен Рай!

Подът пропадна, дворецът изчезна, заменен начаса от мрак, и после, също тъй бързо, от друго помещение. Подът се люшкаше леко под краката на антари и още преди да огледа дървените стени и кръглите прозорци, Кел вече знаеше, че се намира на борда на кораб.

Откри ги заедно, проснати на пода, допрели чела и преплели пръсти. Очите на Алукард бяха затворени, а Рай бе втренчил поглед в лицето на капитана.

Към гърлото на Кел се надигна гняв.

— Извинявай за прекъсването — тросна се той, — но надали сега му е времето за любовни…

Рай го накара да замълчи само с поглед. Кехлибарените му очи бяха кървясали и в този миг Кел забеляза колко блед и неподвижен е капитанът.

За миг му се стори, че Алукард Емъри е мъртъв.

После магьосникът изтощено отвори очи. Под тях синееха сенки и му придаваха зловещия вид на човек, боледувал много дълго. С него се беше случило нещо странно. На слабата светлина в каютата по китките и на гърлото му се преплитаха сребърни нишки — не ярки като стопен метал, а с притъпения блясък на белези в плът. Преминаваха нагоре по бузите му като сълзи и стигаха до слепоочията. Нишки светлина очертаваха пътечки на мястото, където би трябвало да се намира синьото на вените.

Но в очите му нямаше и следа от проклятието.

Алукард Емъри бе победил магията на Осарон.

Беше жив и когато заговори, все още се държеше вбесяващо, както обикновено.

— Можеше да почукаш — сопна се той, но гласът му бе дрезгав и слаб, а Кел видя колко е притеснен Рай — не в резултат от заклинание, просто от страх. Колко ли се бе влошило положението? Колко зле е бил морякът?

— Трябва да тръгваме — заяви Кел. — Емъри може ли да се изправи или… — млъкна, понеже очите му се бяха приспособили към полумрака. В дъното на каютата нещо помръдна.

Купчинката, свита в леглото на капитана, се надигна.

Беше момиченце. Тъмна коса висеше около лицето й в объркана от съня завеса, но именно очите й го вцепениха. Не бяха потъмнели от проклятието. Не излъчваха нищо. Бяха празни.

— Аниса? — обърна се към малката Алукард и се помъчи да се изправи. Името пробуди спомен у Кел. Навремето сгушен до Рай в библиотеката на Мареш, изучаваше родовите свитъци.

Аниса Емъри, дванайсета сред кандидатите за трона, трето дете на Ризън и по-малка сестра на Алукард.

— Назад! — Кел прегради пътя на капитана, без да сваля поглед от момиченцето.

Беше виждал смърт и преди, беше ставал свидетел на мига, когато личността престава да съществува и се превръща в труп, пламъкът на живота угасва и оставя само черупката. Беше не само зрелище, но и усещане, чувство за загуба.

Втренчен в Аниса Емъри, Кел имаше ужасното усещане, че вече гледа труп.

Само че труповете не стоят на крака.

За разлика от нея.

Момиченцето прехвърли крака през ръба на леглото, босите й стъпала тупнаха на пода и дървените дъски започнаха да се вкаменяват, цветът се оттичаше от дървото, а то се спаружваше, изгнило. Сърцето на детето грееше в гърдите й като въглен.

Тя се опита да проговори, но не се чу нито звук — само пращене на въглени, докато магията в нея продължаваше да гори.

Кел знаеше, че малката вече си е отишла.

— Нис? — повтори брат й отново и пристъпи към нея. — Чуваш ли ме?

Антари улови капитана за ръката и го дръпна назад точно когато пръстите на момиченцето докоснаха ръкава му. Платът посивя под допира й. Кел бутна Алукард в обятията на Рай и се извърна към Аниса, пресегна се да я задържи на място с волята си и понеже магията му не подейства — вече не се сражаваше с нейната сила, а с тази на чудовище, на призрак, на самообявил се бог — накрая изкриви кораба около тях, къртеше дъски от стените на каютата, за да прегради пътя на момичето. Тя изчезваше от поглед, дъска по дъска, когато внезапно Кел осъзна, че се бори и с втора воля — тази на Алукард.

— Спри! — извика капитанът, който се напъваше срещу хватката на Рай. — Не можем да я изоставим, не мога да я оставя, не и пак…

Кел се обърна и удари Алукард Емъри в корема.

Капитанът се преви, задавен, а антари коленичи и бързо нарисува нов кръг на пода на каютата.

— Рай, сега! — извика и изрече магическите думи веднага, щом брат му постави ръка на рамото му. Горящото момиче изчезна, каютата се стопи и те се озоваха отново в покоите на принца, приклекнали на орнаментирания паркет.

Хастра изпъшка облекчено, като ги видя, но Алукард вече се мъчеше да се изправи, а Рай — да го удържи, като му повтаряше:

— Соласи! Соласи! Соласи!

Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Капитанът сграбчи Кел за яката с оцъклен от мъка поглед:

— Върни ме там!

Рижият антари поклати глава.

— На кораба не е останал никой.

— Сестра ми…

Той стисна здраво Алукард за раменете.

— Чуй ме внимателно. Там не беше останал никой!

Най-сетне Алукард Емъри явно проумя думите му, понеже изведнъж спря да се съпротивлява и, разтреперан, се свлече на най-близкия диван.

— Кел… — поде Рай.

Принцът антари се нахвърли върху брат си:

— Ами ти? Голям глупак си, знаеш ли? След всичко, през което минахме, ти си излязъл навън? Можеше да те убият. Да те отровят. Чудо е, че не си се разболял!

— Не — отвърна Рай умислено, — не смятам така.

Преди Кел да успее да го спре, принцът вече беше стигнал до балконската врата и я отвори. Хастра се втурна напред, но закъсня. Рай излезе в мъглата, а Кел го стигна тъкмо навреме да види как сенките докосват кожата на принца — и се отдръпват.

Рай посегна към най-близката и тя избяга изпод пръстите му.

Кел стори същото. Нишките на магията на Осарон се оттеглиха.

— Животът ми е твой — заяви Рай тихо и замислено. — И твоят е мой… — вдигна поглед. — Има смисъл.

Отекнаха стъпки и Алукард се озова до тях. Кел и Рай се обърнаха едновременно да го спрат да не излезе навън, но сенките вече се отдръпваха.

— Сигурно имаш имунитет — предположи принцът.

Алукард си погледна ръцете и поумува върху белезите, чиято шарка повтаряше вените му.

— Гледай ти, при това не ми струваше нищо, освен красотата!

Рай се усмихна лекичко:

— Да ти кажа, сребърната шарка доста ми харесва.

Пиратският капитан вдигна вежда.

— Така ли? Може би ще сложа началото на модна тенденция.

Кел завъртя очи.

— Ако сте приключили с лигавенето, трябва да покажем тенденцията ти на краля.