В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (104)

VI

„Призрак“ разполагаше само с една лодка — плитка и мъничка, прилепена до корпуса на кораба. В нея намериха пейка и две гребла, предвидени да пренесат един човек между кораби или може би до брега, ако е плитко или има други пречки пиратският съд да пристане направо.

Нищо не подсказваше, че лодката ще събере четирима, да не говорим да ги отведе до брега невредими, но те нямаха особен избор.

Спуснаха я на вода и Холанд първи слезе в нея, като стабилизира малката черупка до корпуса на „Призрак“. Кел преметна крак, но когато Лайла понечи да го последва, видя, че Алукард още стои насред палубата, насочил поглед към флотилията в далечината.

— Хайде, капитане!

Пиратът поклати глава.

— Аз оставам.

— Сега не е време за грандиозни жестове. Това дори не е твоят кораб.

Ала този път крадлата прочете в нетрепващия поглед на Алукард каменна решителност.

— Аз съм победителят на „Есен Таш“, Бард, и един от най-силните магьосници в трите империи. Не мога да спра цял флот, но ако решат да се раздвижат, ще сторя каквото ми е по силите да ги забавя.

— А те ще те убият — заяви Кел и се върна обратно на палубата.

Капитанът го озари със суха усмивка:

— Винаги съм искал да загина славно!

— Алукард… — предупреди го Лайла.

— Мъглата е мое дело — допълни той, загледан помежду им. — Би трябвало да ви осигури прикритие.

Кел кимна и след кратко колебание му подаде ръка. Алукард я погледна, все едно е нагорещено желязо, но я стисна.

— Аноши — каза му Кел.

При тази дума гърдите на Лайла се свиха. Арнесците я употребяваха на раздяла. Тя самата запази мълчание, понеже смяташе за предателство сбогуванията на всички езици и нямаше намерение да се отрича от приятеля си.

Продължи да мълчи, дори когато Алукард я прегърна братски.

Дори когато залепи целувка на челото й.

— Ти си главният ми крадец! — прошепна той и очите й взеха да парят.

— Май трябваше да те убия — промърмори Лайла; мразеше се за треперенето в гласа.

— Вероятно — съгласи се той, но после добави, тъй тихо, че само тя да чуе думите му: — Пази го като очите си!

Прегръдката му се разтвори, Кел я задърпа към лодката и Лайла за последно видя Алукард Емъри да се изправя сам на палубата с изпънати рамене и високо вдигната глава — и с лице към флотилията.

 

 

Ботушите на Лайла тупнаха на дъното на лодката и я разлюляха така, че Холанд се хвана за бордовете.

При последното си сядане в толкова малка лодка крадлата се намираше насред морето с вързани ръце, а между коленете й имаше бъчонка бира, смесена с приспивателно. Тогава ставаше дума за облог. Тук — за риск.

Лодката се оттласна и след секунди мъглата на Алукард погълна целия „Призрак“.

— Седни — нареди Кел и взе едното гребло.

Тя се подчини и посегна сковано към второто. Холанд седеше най-отзад в малката лодка и нави спокойно ръкава си.

— Малко помощ? — предложи Лайла и той присви зеленото си око към нея, докато вадеше малко ножче и го притискаше към дланта си.

После поднесе кървящата си длан към борда на лодката и изрече дума, която тя никога не беше чувала досега — Ас нарахи — а малката лодка се стрелна напред през водата с такъв устрем, че за малко да събори Кел и Лайла от пейката.

Мъглата пръскаше в очите й, солена и студена, вятърът я шибаше в лицето, но зрението й се проясни, когато осъзна, че лодката се носи напред и подскача по гребена на вълните, все едно я тласкат дузина невидими весла.

Лайла погледна към Кел.

— На тази не си ме учил!

Той беше зяпнал в потрес.

— Аз… не я знаех.

Холанд ги погледна безразлично и изсумтя:

— Изумително. Значи още има неща, които да не си изучил!

 

 

Улиците бяха пълни със спящи хора, но Рай се чувстваше напълно сам.

Сам напусна дома си.

Сам крачеше през града.

Сам изкачи ледения мост към двореца на Осарон.

Вратата се отвори от първото докосване и Рай спря — донякъде очакваше да открие мрачно подобие на двореца си, но вместо това завари призрак — скелетоподобна конструкция, изпразнена и напълнена отново с нещо по-безплътно. Нямаше величествени коридори, нито стълбища към горните етажи, нито бални зали и тераси.

Само пещероподобно пространство, а под лака на сенките и магията тук-там още личаха останките на арените.

От пода като дървета се издигаха колони, разклоняваха се към тавана, а на места той се отваряше към открито небе — ефектът превръщаше двореца едновременно в шедьовър и руина.

Повечето светлина нахлуваше през строшения покрив, а останалата идваше като сияние отвътре — то просмукваше всички повърхности, все едно е пламък, скрит зад дебело стъкло. Дори тази слаба светлина бледнееше, погълната и затъмнена от същия черен лед, който принцът видя да се разпространява и из града — магията, побеждаваща природата.

Ботушите на Рай тропаха силно, докато се насочваше към, по негова преценка, огромната зала и към величествения трон в средата й, естествен и неестествен като двореца около него. Ефирен и празен.

На няколко крачки от него мраковитият крал изучаваше някакъв труп.

Самият труп стоеше на крака, крепен от панделки тъмнина, които минаваха като конци на кукла от главата и ръцете му към тавана. Тези нишки не само държаха тялото изправено, но явно и го бяха съшили в едно цяло.

Жертвата беше жена — поне това си личеше. Осарон помръдна пръсти, нишките се опънаха и завъртяха лицето й под воднистата светлина. Рижата й коса — по-яркорижа дори от тази на Кел — висеше безжизнено покрай хлътналите бузи и под едното й затворено око чернотата се разливаше по лицето й, сякаш е плакала с мастило.

Самият Осарон, без обвивка, изглеждаше призрачен като двореца си — полуоформен образ на мъж, през когото при всяко движение засияваше светлина. Наметалото му се издуваше в плен на въображаем порив на вятъра и цялото му тяло се вълнуваше и потреперваше, сякаш не е в състояние да се уплътни напълно.

— Какво си ти? — попита мраковитият крал и макар да гледаше към трупа, Рай беше наясно, че въпросът е насочен към него.

Алукард беше предупредил Рай за гласа на Осарон и как кънти в главата на човек, промъква се през мислите му. Но когато той заговори, младежът не чу нищо освен ехото от отекващите в каменните стени думи.

— Аз съм Рай Мареш — представи се той. — И съм кралят.

Осарон отпусна прозрачни пръсти до хълбока си. Жената увисна на конците.

— Кралете в този свят са като плевелите… — ошокът се извърна и Рай видя лице, сътворено от напластен мрак. По него се гонеха чувства, появяваха се и изчезваха, редуваха се мигновено — раздразнение и забавление, гняв и презрение. — Този тук да моли за пощада ли е дошъл, да се преклони или да се бие?

— Дойдох лично да се убедя — отвърна Рай. — Да ти покажа лицето на този град. Да те просветя, че не ме е страх…

Беше лъжа — всъщност се страхуваше, но страхът му бледнееше на фона на мъката, на гнева, на стремежа да действа.

Демонът го огледа продължително и умислено.

— Ти си празният.

Рай потрепери.

— Не съм празен.

— Кухият.

Кралят преглътна.

— И кух не съм.

— Мъртвият.

— Не съм мъртъв.

Мраковитият крал вече крачеше към него и Рай се пребори с порива да се отдръпне.

— Твоят живот не е лично твой.

Осарон протегна ръка и кралят на Арнес най-сетне отстъпи — или поне се опита, но установи, че ботушите му са приковани към пода от невидима за него магия. Мраковитият крал поднесе ръка към гърдите му и копчетата на туниката му се разпаднаха, а платът се разтвори и разкри концентричните кръгове на печата, белязан върху сърцето му. Студени течения пронизаха въздуха между сянката и кожата му.

— Моята магия… — Осарон направи жест, сякаш се кани да откъсне печата, но не се случи нищо. — И същевременно не е моята…

Рай издиша пресекливо:

— Нямаш власт над мен.

Усмивка затанцува по устните на ошока и мракът се стегна около ботушите на пленника му. Заедно с него се стегна и хватката на страха, но Рай се бореше упорито да я потуши. Не беше затворник. Дойде тук по свой избор. Привлече вниманието на Осарон и неговата мъст.

Прости ми, Кел, помисли си и погледна мраковития крал право в очите.

— Веднъж вече ми взеха тялото. Взеха ми волята. Няма да се повтори. Не съм кукла и тук няма нищо, което да си способен да ме накараш да сторя.

— Грешиш — очите на Осарон грейнаха като на котка в мрака. — Мога да те накарам да страдаш.

Студ прониза краката на Рай, щом оковите му се превърнаха в лед. Той се задави, понеже студът се разпространи, не нагоре по крайниците му, а около цялото му тяло — завеса, колона, която погълна първо зрението му с все мраковития крал и мъртвата му кукла, а после и трона, и накрая цялата зала, и той се озова в плен на ледена черупка. Повърхността й беше толкова гладка, че виждаше в нея своето отражение, изкривено от извивката на стената й, която се удебеляваше. Виждаше сянката на тварта от другата страна. Представи си усмивката на Осарон.

— Къде е сега онзи антари? — призрачна ръка се облегна на леда. — Да му пратим ли вест?

Колоната от лед се разтресе и за ужас на Рай й пораснаха шипове. Той се опита да се отдръпне, но нямаше къде да отиде.

Рай преглътна писъка си — шип бе пронизал прасеца му.

Болката пламна, гореща и ярка, но мимолетна.

Не съм празен, рече си той, когато втори шип се заби в хълбока му. Приглушено извика — поредно парче лед се впи в рамото му, влезе и излезе от ключицата му с ужасяваща лекота.

Не съм кух.

Въздухът заседна в гърдите му, понеже нови ледени стрели се забиваха в дроба, в гърба, в бедрото, в ръката му…

Не съм мъртъв.

Стана свидетел как пронизаха майка му; баща му загина от дузина стоманени остриета. Не успя да ги спаси. Техните тела им принадлежаха. Техният живот си беше техен.

Ала животът на Рай не беше. И това не се явяваше слабост, осъзна той сега, а сила. Можеше да страда, но това нямаше да го пречупи.

Аз съм Рай Мареш — каза си, а кръвта му покапа по пода. Аз съм кралят на Арнес.

Аз съм неунищожим.