В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (78)

III

Въпреки богатството, естествената магия и годините на сурово обучение заедно с авен есен, Кел не беше изучил всичко, необходимо да се знае за заклинанията. Знаеше го, но все пак беше объркващо да го заобикалят чак толкова много доказателства в подкрепа на този факт. На пазара на Марис той дори не разпознаваше половината предмети, да не говорим за вплетените в тях заклинания. Обикновено успяваше да разбере написаните по повърхността на дрънкулката, но повечето талисмани имаха просто шарки. От време на време долавяше предназначението им, не специфичната цел, а по-скоро общата насока, и това беше всичко.

Кел беше наясно, на „Фераси Страс“ повечето хора идват с готова представа и колкото повече скиташе без конкретна мисъл, толкова по-изгубен се чувстваше.

Навярно по тази причина стаята с ножовете му се стори толкова успокоителна. Точно от такива места би се почувствала привлечена Лайла — най-малкото оръжие беше по-късо от ширината на дланта му, а най-голямото — по-дълго от разперените му ръце.

Знаеше, че Марис не се занимава с обикновени оръжия, но докато присвиваше очи към ръкописните заклинания, гравирани в дръжките и остриетата — всеки магьосник си имаше свой диалект — разнообразието им направо го потресе.

Мечове за нанасяне на незаздравяващи рани.

Ножове, изцеждащи истината вместо кръв.

Оръжия, които канализират сила или я крадат, или убиват с един удар, или…

Тихо подсвирване зад гърба му оповести появата на Алукард на входа.

— Подарък ли избираш? — попита капитанът.

— Не.

— Хубаво, тогава вземи това — и пусна един пръстен в ръката на Кел.

Антари се намръщи.

— Поласкан съм, но мисля, че отправяш предложението не към когото трябва.

Капитанът изсумтя недоволно:

— Не знам какво прави, но е… като теб. И нямам предвид, че е превзет и вбесяващ. Магията, която обкръжава този пръстен — тя е антари.

Кел се изправи.

— Сигурен ли си?

Присви очи срещу пръстена. Не се виждаха нито печати, нито очевидни заклинания, но металът вибрираше леко върху кожата му, резонираше с него. Отблизо в среброто се виждаха издълбани улеи — не шарки, а цели кръгове. Кел колебливо надяна пръстена. Не последва нищо — нямаше и да стане, разбира се, понеже корабът беше защитен. Кел остави накита да се изхлузи в шепата му. Подаде го на Алукард с думите:

— Ако го искаш, ти си го купи.

Капитанът обаче поклати глава:

— Не мога. Нуждая се от нещо друго.

— И от какво толкова се нуждаеш?

Алукард нарочно се обърна.

— Губим време, Кел. Вземи го!

Рижият антари въздъхна и вдигна отново пръстена, хвана го с две ръце и го завъртя полека в търсене на следи или улики. А после стана нещо извънредно странно. Леко дръпване стигаше да раздели накита на две в шепата му.

— Направо идеално — Алукард притеснено се озърна, — сега взе, че го счупи.

Ала Кел не мислеше така. Вместо двете отделни парчета от счупен пръстен сега държеше два пръстена — оригиналният остана непроменен, сякаш е дал половината от себе си да сътвори втория — точно копие на своя брат. Двата пръстена вибрираха в ръцете му, пееха върху кожата му. Каквото и да представляваха, бяха силни.

А Кел знаеше, че тримата антари имат нужда от всяка капка сила, която успеят да съберат.

— Хайде — той пъхна и двата пръстена в джоба си. — Да идем да видим Марис.

 

 

Завариха Лайла да стои пред вратата, откъдето влязоха в дебрите на пазара. Личеше си какъв подвиг на самоконтрол е за нея да стои на едно място при толкова много съкровища, пръснати из целия кораб. Тя се въртеше нервно, пъхнала ръце в джобовете на куртката си.

— Е? — попита Алукард. — Взе ли го?

Крадлата поклати глава:

— Не още.

— Защо не?

— Пазя най-доброто за накрая.

— Лайла — скастри я Кел, — имаме само един шанс…

— Да — тя изправи гръб. — Очевидно се налага да ми се довериш.

Червеният антари пристъпи от крак на крак. О, колко му се искаше да е така лесно! Нямаше й капка доверие, познаваше я твърде добре. Но тя не му бе оставила и никакъв избор.

Най-сетне Лайла го озари с тънка, остра усмивка:

— Искате ли да сключим облог?

— Не — отвърнаха Кел и Алукард едновременно.

Тя сви рамене и когато антари й отвори вратата, не прекрачи прага.

— Доверие! — повтори и се облегна на перилото, сякаш не бърза за никъде. Алукард се окашля, а Марис ги чакаше, така че в крайна сметка Кел бе принуден да остави Лайла отвън, втренчена алчно в пазара.

В стаята Марис седеше зад бюрото си и прелистваше тефтер. Застанаха пред нея в мълчаливо очакване да ги погледне. Тя не го направи. Обърна поредния лист и ги подкани:

— Хайде, давайте.

Алукард се пробва първи. Пристъпи напред и извади, колкото и странно да беше, огледало.

— Сигурно се шегуваш — изръмжа Кел, но Марис само се усмихна.

— Капитан Емъри, винаги сте имал способността да намирате редки и ценни предмети.

— Нима иначе щях да открия и теб?

— Тук комплиментите не вървят като валута.

Сапфирът на веждата на Алукард проблесна.

— Но и те, като монетата, винаги вървят.

— И така да е — възрази Марис, — но нито монетите, нито те ме интересуват.

Остави тефтера и протегна ръка настрани към голяма сфера на стойка до бюрото. В началото Кел беше взел предмета за глобус с повърхност, осеяна с изпъкнали и вдлъбнати отпечатъци, които можеха да минат за суша и вода. Но сега видя, че предметът е нещо съвсем различно.

— Пет години — заяви Марис.

Алукард изпъшка тихо, но ясно доловимо, сякаш получи удар под ребрата.

— Две.

Търговката долепи върховете на пръстите си като покривче.

— Да ти приличам на човек, който обича да се пазари?

Капитанът преглътна:

— Не, Марис.

— Достатъчно си млад, за да понесеш цената.

— Четири.

— Алукард! — предупреди тя.

— Много може да се постигне за година — възпротиви се той. — А аз вече изгубих три.

Тя въздъхна.

— Много добре. Четири.

Кел все още не разбираше, не и докато Алукард не остави огледалото в края на бюрото, за да отиде до сферата. Не и преди той да постави длани във вдлъбнатините от двете й страни, а циферблатът се завъртя и стрелката му се вдигна от нула до четири.

— Имаме ли сделка? — попиша Марис.

— Да — отвърна Алукард и сведе глава.

Старицата се пресегна и дръпна ръчката на стойката на сферата, а Кел с ужас проследи как силна тръпка разтърсва тялото на капитана, който присвива рамене от напрежение. След отминаването на тръпката устройството го освободи, Алукард незабавно си взе плячката и се оттегли, притиснал огледалото към гърдите си.

На Кел му се стори леко променен в лице, по-отслабнал и изсушен, в ъгълчетата на очите му личаха леки бръчки. Беше се състарил малко.

С четири години.

Антари отново се обърна към сферата. Също като унаследителя на шията на Марис — и като много други неща на борда — и тя беше вид забранена магия. Прехвърляше сила — прехвърляше живот — и заради това тези устройства противоречаха на природата, те…

— Ами ти, принцче? — попита Марис със светли очи, танцуващи на тъмното й лице.

Кел откъсна поглед от сферата и бръкна в джоба на палтото си за пръстените, но намери само един, а не два. За момент се вцепени, ужасѐн, че е изтървал втория или, по-лошо, палтото го е изяло, както правеше понякога с монетите, но Марис не му се стори притеснена.

— Ах — въздъхна тя и постави находката му на бюрото. — Обвързващите пръстени за антари. Алукард, малкият ти талант е доста проблемен на моменти.

— Как работят? — полюбопитства Кел.

— Да ти приличам на справочник с указания? — Марис се облегна в креслото. — Мотаят се на пазара ми много дълго време. Особени са и изискват определен подход, и ти си доказателство, че кажи-речи не е останал кой да ги използва, макар че — но между нашите кораби да си остане — доста добра колекция сте се събрали… — Кел понечи да възрази, шокиран от намека й за Холанд, ала старицата махна с ръка. — Третият антари не ме вълнува ни най-малко. Интересите ми са ограничени до този кораб. А що се отнася до покупката ти… — тя пак събра пръсти на покривче. — Три.

Три години.

Можеха да са и повече.

Ала можеха да са и по-малко.

— Моят живот не ми принадлежи — обясни предпазливо Кел.

Марис вдигна вежда — от леката гримаса бръчките се умножиха като пукнатини по лицето й.

— Това е твой проблем, не мой.

Зад него Алукард се бе смълчал, с отворени очи, но с празен поглед, сякаш мислеше за нещо съвсем друго.

— Каква полза ще имаш, ако никой друг не е в състояние да използва пръстена? — притисна търговката Кел.

— Да, но ти можеш да го използваш — отвърна Марис, — а това му придава определена стойност.

— Ако откажа, и двамата оставаме с празни ръце. Както сама подчерта, Марис, моят вид е на измиране.

Старицата го огледа над пръстите си.

— Хм. Две заради разумния довод… — усмихна се тя, — и една отгоре, задето ме раздразни. Цената си остава три, Кел Мареш… — Антари понечи да отстъпи, но тя допълни: — Разумно ще е да приемеш тази сделка!

В погледа й се четеше особена, мъдра убеденост, така че рижият принц се почуди дали търговката не е зърнала нещо, което той не е способен да види. Поколеба се, после пристъпи към сферата и намести пръсти в улеите й.

Циферблатът се измести от четири на три.

Марис дръпна ръчката.

Не болеше. Не точно. Кълбото сякаш внезапно се залепи за ръцете на Кел и ги удържа на място. Пулсът му заблъска в слепоочията и гърдите за момент го стегнаха, все едно някой изтегля въздуха от дробовете му, но след миг вцепенението го напусна. Три години изчезнаха за три секунди. Сферата го освободи и той затвори очи, разтърсен от лека вълна от световъртеж. Пресегна се да вземе пръстена, вече законно негов. Купен и платен. Искаше да се освободи от тази стая, от този кораб. Но преди да успее да избяга, Марис заговори отново с глас, тежък като камък.

— Капитан Емъри, освободете ни малко пространство!

Кел се извърна навреме, за да види как Алукард изчезва през вратата и го оставя насаме с древната старица, току-що пожънала три години от живота му.

Тя се надигна иззад масата, а кокалчетата й побеляха върху дръжката на бастуна, който използваше, за да изправи старите си кости. Застана зад сферата.

— Капитане? — подкани я Кел, но Марис не го заговори. Остави го да я гледа как полага длан върху топката. Промърмори няколко думи и повърхността на метала засия, светлината рисуваше сложни шарки под пръстите й. Когато угасна, капитанката на „Фераси Страс“ издиша и отпусна рамене, все едно от тях е паднала тежест.

— Анеш — рече и си избърса ръцете. В движенията й се забелязваше нова лекота, гърбът й стоеше по-изправен. — Кел Мареш… — Тя вкуси името му като сладък плод. — Най-ценната собственост на арнеския трон. Антари, отгледан като аристократ. Двамата с теб сме се срещали и преди.

— Не, не сме — възрази Кел, макар че видът й бе пробудил нещо в ума му. Не спомен, както осъзна, а отсъствието му. Мястото, където би трябвало да се намира споменът. Мястото, където го нямаше, откъдето той липсваше.

Бяха го дали на кралското семейство петгодишен, бяха го оставили в двореца без нищо друго, освен с нож в кания с гравирани на дръжката буквите КЛ и заклинание за забравяне, дамгосано в свивката на ръката му, а краткият му живот преди този миг бе изтрит.

— Беше малък — уточни Марис. — Но си мислех, че ще запомниш случилото се.

— Познавала си ме преди? — Направо му се виеше свят от тази мисъл. — Откъде…?

— Търгувам с редки стоки, антари. Много малко от тях са по-редки от теб. Срещнах се с родителите ти — продължи старицата. — Те именно те доведоха тук.

На Кел му призля и му се догади.

— Защо?

— Вероятно са били алчни — събеседничката му сви рамене. — А може и да са се страхували. Сигурно са искали най-доброто за теб. Може да са желаели да се отърват от товара…

— Ако знаеш отговора…

— А ти наистина ли искаш да го научиш? — поинтересува се Марис.

Кел понечи да потвърди, без дори да се поколебае, но думата заседна в гърлото му. Колко години бе лежал буден в леглото, плъзгаше палец напред-назад по дамгата си и се чудеше кой ли е, какъв ли е бил преди?

— Искаш ли да знаеш какви са били последните думи на майка ти? Какво означават инициалите на бащиния ти нож? Искаш ли да знаеш кое е истинското ти семейство?

Марис заобиколи бюрото и седна с преувеличената предпазливост, присъща за възрастта й. Взе перо и написа нещо на лист хартия, после го сгъна два пъти на малко, спретнато квадратче. Протегна го между двата си сбръчкани пръста.

— Така ще премахнеш заклинанието, което ти наложих.

Кел се взря в листа, причерняваше му и му просветляваше. Преглътна.

— Каква е цената?

Лека усмивчица затанцува по устните на старицата.

— Това — но единствено то — е безплатно. Наречи го отплата за дълга, доброта или затваряне на врата. Наречи го както желаеш, но не очаквай нищо повече!

Той се насили да пристъпи и удържа ръката си да не трепне, докато посяга към листчето.

— Все още имаш същата бръчка между очите — допълни Марис. — И си все същото момче с тъжно лице, каквото беше в онзи ден.

Кел се вкопчи в листчето.

— Това ли е всичко, Марис?

Въздишката на капитанката прозвуча като съскане на пара.

— Предполагам… — но гласът й го съпроводи и през вратата. — Странна работа са това заклинанията за забравяне… — допълни тя, а той застина на прага, точно по средата между сумрака и ярката светлина. — Повечето от тях сами се разнасят. Първо са силни, твърди като камък. Ала с времето се разтварят. Освен ако не ги закрепяме с нашето желание да продължат да действат…

С тези думи порив вятър блъвна навън и вратата към пазара на Марис се захлопна зад Кел.