В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (15)

IV

Осарон най-сетне беше свободен.

В първия момент горе на покрива в промеждутъка между вдишването и издишването имаше чувството, че късчетата му ще се разпилеят по вятъра, ако няма плът и кръв да ги удържи. Ала не се разпиля. Не се разтвори. Не престана да съществува.

Беше станал по-силен през месеците в онзи, другия свят.

По-силен за минутите, прекарани в този тук.

И беше свободен.

Толкова странно явление, забравено така отдавна, че почти не го помнеше.

Колко време бе седял на трона в центъра на спящия град, загледан в спиращия пулс на своя свят, докато накрая дори снегът престана да вали и снежинките увиснаха неподвижно във въздуха, и не остана друго, освен да спи и да чака, да чака, да чака…

… освобождението.

И този миг.

Осарон се усмихна и реката заблестя. Разсмя се и въздухът потрепери. Стегна мускули и светът потръпна.

Приветстваше го — този свят.

Копнееше за промяна.

Познаваше го — в костния си мозък, в същността си; знаеше, че има възможност да бъде повече.

Шепнеше му: „Твори, твори, твори!“

Този свят кипеше от потенциал, както бе пламтял неговият преди време, преди да се превърне в пепел. Ала тогава Осарон беше млад бог, твърде преизпълнен с копнеж да отдава, да бъде обичан.

Вече беше поумнял.

От хората не ставаха добри управници. Те имаха деца, прислуга, поданици, домашни любимци, храна, грижи. Имаха си място, също както и той, и щеше да се държи като бога, какъвто беше, и те да го обичат заради това. Щеше да им покаже как.

Щеше да ги захрани с мощ. Точно колкото да ги държи обвързани. Да вкусят какво е възможно да се получи. Какви биха могли да станат. И докато той се усукваше около и през тях, щеше да ги премери в силата им, в магията им, в техния потенциал, и щеше да ги храни, да ги милва, и те да му отдават почести свободно, понеже щеше да е техен и те да са негови, и заедно да постигнат нещо изумително.

Аз съм милост — прошепна той в ушите им.

Аз съм мощ.

Аз съм крал.

Аз съм бог.

Коленичете!

И навред из града — неговия нов град — хората коленичеха.

Беше съвсем естествено да коленичат, въпрос на гравитация — да позволиш на тежестта си да те увлече надолу. Повечето хора искаха да го сторят; усещаше покорството им.

А онези, които не желаеха и му отказваха…

Е, в кралството на Осарон за тях нямаше място.

Никакво място.