В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (77)

II

Нямаше значение, че Алукард е идвал на пазара и преди. Нито че след прекараните по море години има компас в главата и умее да помни маршрути. Изгуби се за броени минути. Плаващият пазар представляваше лабиринт от стълбища, каюти и коридори, всичките безлюдни, но пълни със съкровища.

Тук нямаше търговци да се надвикват да хвалят стоките си. Това беше частна колекция, изложено на показ пиратско съкровище. Само най-редките, причудливи и забранени джунджурии на света стигаха до кораба на Марис.

Беше истинско чудо как така нищо никога не се бе губило — и не е било откраднато, макар че, както беше чувал, опити не липсваха. Марис имаше страховита репутация, но само славата не стига и, неизбежно, все някой пиян или от самовлюбеност, или от евтино вино крадец би си наумил да открадне от кралицата на „Фераси Страс“.

Както тя предупреди гостите си, подобни начинания не завършваха добре.

Повечето истории включваха липсващи крайници, а в няколко по-зловещи случая цели екипажи се оказваха разпилени по суша и море, на толкова дребни парчета, че никой никога не бе намерил повече от палец или пета.

И беше съвсем обяснимо — когато държиш цяло съкровище от черна магия в ръцете си, разполагаш и с начините да го опазиш непокътнато. Пазарът не беше защитен само от пъргави пръсти. Бе прокълнат, както знаеше Алукард, и срещу зла умисъл. Тук не можеше да се вади нож. Нито да се посяга към нещо, което не си възнамерявал да купиш. През някои дни защитите се развихряха и човек не можеше дори да помисли за кражби.

За разлика от повечето магьосници, Алукард харесваше заклинанията на Марис и начина, по който магията й притъпява всичко. Без досег със силата отвън съкровищата сияеха — очите на магьосника долавяха нишки магия, прилепнали за всеки артефакт — подписите на магьосниците, които са ги сътворили. На място без търговци да му подсказват каква полза има от даден предмет, зрението му вършеше добра работа. Заклинанието, така или иначе, е вид тъкан, изплетена от нишките на самата магия.

Ала това не му попречи да се загуби.

В крайна сметка на Алукард му отне половин час да намери стаята с огледалата.

Застана в средата й, обкръжен от артефакти с всевъзможна форма и размер — някои направени от стъкло, други — от полиран камък; едни отразяваха неговото лице, други му показваха различни времена, места и хора — той преглеждаше заклинанията им, докато не намери нужното.

Оказа се вградено в елегантно овално огледало с ониксова рамка и две дръжки като на поднос за сервиране. Не беше обикновено, нищо подобно, но не беше и нещо изключително — или поне не съвсем. Просто магията му се срещаше много рядко. В повечето случаи отразителните заклинания черпят отраженията си от ума на потребителя си, но умът е в състояние да изобрети почти всичко, така че един отразител да бъде излъган да покаже измислица вместо истина.

Посягането в миналото — да бъдат отразени не неща, каквито ги помниш или са пренаписани, а каквито наистина са били, точно както са се случили — беше особено специален вид магия.

Алукард плъзна огледалото в кутията му — подобна на кания черупка от деликатно гравиран оникс — и отиде да застане пред Марис.

На път към капитанската зала погледът му долови позната нишка магия на антари. За момент си помисли, че догонва Кел, чието сияние винаги се влачеше след него като шлейф, но зави зад ъгъла, а не видя никъде съперника си. Нишките магия се изливаха от маса, където бяха увити около пръстен.

Пръстенът беше стар, металът — патиниран от времето и на ширина колкото цяла фаланга — и бе поставен върху плота заедно със стотици други, всеки в отворена кутийка — но докато нишки в синьо и зелено, златно и червено обгръщаха другите, този беше потънал в неопределен цвят — смес от масло и вода — който бележеше антари.

Един поглед стигаше на Алукард да отиде да потърси Кел.