В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (72)

IV

Лайла не можеше да спи.

Битката продължаваше да се повтаря в главата й — тъмни улички и остри ножове, и сърцето й препускаше ли, препускаше, докато накрая не реши, че звукът ще събуди Кел. Посред нощ се надигна от койката, пресече с две широки крачки малката каюта и се сгуши до отсрещната стена, опряла единия нож на коляното си — малка, но позната утеха.

Беше късно — или рано — в онзи период на гъст мрак преди първите лъчи на деня, и в каютата цареше студ. Лайла смъкна куртката си от куката и я навлече, като пъхна свободната си ръка в джоба, за да я постопли. Напипа камък, метал, сребро и се сети за думите на Алукард.

Ще ти трябва амулет за влизане. Нещо ценно.

Претърси скромните си притежания за нещо достатъчно ценно да й купи входа. Например ножа, който взе от Флетчър, с назъбеното острие и дръжката-бокс, както и спечеления от Ленос, със скритото копче, разделящо острието на две. Ставаше също и парчето бял мрамор с петна кръв, някогашна част от лицето на Астрид Дейн. И последен — топла и постоянна тежест на дъното на джоба й — беше часовникът на Барън. Единствената й връзка със света, който напусна. С живота, който изостави. С проникнала чак в костите й увереност, Лайла знаеше, че ножовете няма да са достатъчни. Значи оставаха ключът й за Белия Лондон и ключът за Сивия. Затвори очи, стисна до болка двата амулета и осъзна кой е безполезният и кой ще й позволи да влезе на пазара.

Зад стиснатите си клепачи видя лицето на Барън в нощта, когато се върна в „На хвърлей камък“, а димът от горящия кораб още бълваше зад гърба й. Чу се да предлага крадения часовник вместо заплащане. Усети тежката топлина на ръката на съдържателя, който сви пръстите й около часовника и й каза да го задържи. Въпреки това в нощта, когато последва Кел, тя го остави по-скоро като знак за благодарност, отколкото нещо друго, единственото сбогуване, което й бе по силите. Само че уредът се върна при нея чрез ръцете на Холанд, покрит с петна от кръвта на Барън.

Сега съставляваше част от нейното минало.

Барън нямаше да се върне, независимо колко силно крадлата стискаше часовника.

Лайла прибра амулетите си по джобовете и отпусна глава върху стената на каютата.

На койката Кел се размърда насън.

Над главата й се чуваха приглушените крачки на някой, излязъл на палубата.

Нежното плискане на морето. Полюшването на кораба.

Тъкмо започваше да задрямва и чу късо, болезнено изпъшкване. Веднага се надигна, нащрек, но Кел продължаваше да спи. Стонът се повтори, тя се изправи, с изваден нож, тръгна по следите на звука из тесния коридор към каютата, където държаха Холанд.

Той лежеше по гръб на койката, не беше окован, дори не го охраняваха, и явно сънуваше кошмар. Стискаше зъби, гърдите му се надигаха и отпускаха на пресекулки. Целият се разтресе и вкопчи пръсти в тънкото одеяло под себе си. Отвори уста и дъхът засвистя в гърлото му. Кошмарът го разтърсваше като студена вълна, но антари не издаде нито звук.

Проснат там, в капана на сънищата си, Холанд изглеждаше… разголен.

Лайла го наблюдаваше неподвижно. А после се хвана, че пристъпва в каютата.

Дъските под краката й изпукаха и пленникът се напрегна в съня си. Лайла затаи дъх и се забави за миг, преди да прекоси тясното пространство и да посегне и…

Холанд се изстреля напред и я сграбчи за китката с хватка като менгеме. Болката се стрелна чак до рамото на Лайла. Нямаше електричество, нямаше магия, само допир на плът в плът и стържене на кости.

В мрака белият антари втренчи трескав поглед в нея.

— Сега пък какво си наумила? — изсъска той с шепот като вятър през цепнатина.

Лайла се отскубна.

— Сънуваше кошмар — тросна му се крадлата и си разтри китката. — Канех се да те събудя.

Той стрелна с поглед ножа в другата й ръка. Беше забравила, че го държи. Насили се да го прибере.

Сега, когато вече беше буден, лицето на Холанд се криеше под маска на спокойствие, и само струйката пот, която се спусна по слепоочието му и прокара плавна черта по бузата и челюстта, издаваше притеснението му. Не откъсваше обаче поглед от Лайла, докато тя се оттегляше към вратата.

— Какво? — скръсти ръце тя. — Страх те е, да не би да те убия в съня ти ли?

— Не.

Лайла го гледаше.

— Не съм забравила какво стори.

При тези думи Холанд затвори очи.

— Аз също не съм.

Тя се позабави, без да знае какво да направи или да предприеме, спъвана от неспособността си и за двете. Обзе я чувството, че Холанд няма да се опита да заспи, нито изпитва желание да я отпрати. Даваше й възможност да го нападне, изпробваше решението й да не го прави.

Беше съблазнително — но същевременно не я мамеше, и това най-много я ядосваше. Лайла изпухтя и се обърна да си върви.

— Спасих ти живота — напомни белият антари тихо.

Крадлата се поколеба, ала се обърна.

— Да, но само веднъж.

Холанд леко повдигна вежда — единственото му движение.

— Кажи ми, Делайла, колко пъти ще са нужни?

Тя поклати глава с отвращение.

— Онзи човек в „На хвърлей камък“, човекът с часовника. Човекът, чието гърло преряза, той не заслужаваше да умре.

— Повечето хора не заслужават — увери я спокойно Холанд.

— Някога замислял ли си се да му запазиш живота?

— Не.

— А поколеба ли се поне, преди да го убиеш?

— Не.

— Защо не? — изръмжа тя, а въздухът трепереше от гнева й.

Холанд продължи да я гледа право в очите.

— Понеже беше по-лесно.

— Не те…

— Понеже, спра ли, щях да се замисля, а ако се замислех, щях да си спомня, а спомнех ли си, щях… — преглътна, адамовата му ябълка леко се надигна. — Не, не се поколебах. Прерязах му гърлото и добавих смъртта му към онези, които броя всеки ден, когато се пробудя… — вторачи поглед в Лайла. — А сега ти ми кажи, Делайла, колко живота си отнела? Знаеш ли точния им брой?

Крадлата понечи да отговори, но спря.

Истината — вбесяващата, подлудяващата, мъчителната истина — беше, че не помни.

 

 

Лайла нахлу обратно в каютата си.

Искаше да спи, да се бие, да потуши страха и гнева, надигащи се в гърлото й като писък. Искаше да прогони думите на Холанд, да изреже спомена за ножа между ребрата й, да изтрие ужасния миг, в който дръзката енергия на опасността се превърна в студен страх.

Искаше да забрави.

Когато тя влезе, Кел седеше на койката с палто в ръка.

Искаше да почувства…

— Ето те и теб — зарадва се той с коса, разрошена от съня. — Тъкмо идвах да потърся…

Лайла го улови за раменете и притисна уста към неговата.

— … теб… — довърши той, но думата остана само дъх, затворен между устните им, — … това.

Кел отвърна на целувката. Задълбочи я. Ето го течението на магията като искра по устните й.

А после прегръдката му я погълна като бездънно море и в този дребен жест Лайла най-сетне откри, почувства, чак в мозъка на костите си онова, другото течение — не електрическия пулс на силата, а скритото под нея, тежестта, която досега не успяваше да разбере. В свят, където всичко се люлее и подскача, и пада, това тук беше твърдата земя.

Сигурна твърд.

Сърцето на Лайла блъскаше с все сила по ребрата, а първичното гласче в главата й повтаряше: „Бягай“, и тя бягаше, но не в обратна посока. Беше се уморила да бяга в обратна посока. Сега бягаше към Кел.

И той я улови.

Палтото му падна на пода, а после двамата не толкова пристъпиха, колкото се препънаха през малката каюта. Не улучиха койката, но се опряха в стената — не беше толкова далеч — и когато гърбът на Лайла се блъсна в корпуса на кораба, той целият се разлюля под тях и притисна Кел към нея.

Тя изпъшка, не толкова от внезапната тежест, колкото от допира му до нея с крак между нейните.

Лайла плъзна ръка под ризата му с цялата опитна грация на крадец. Само че този път желаеше той да усети допира й, прокара длани по ребрата му и около гърба, заби леко нокти в лопатките му.

— Лайла! — изхриптя той в ухото й, щом корабът се изправи, залюля се в другата посока и те се търколиха в койката. Крадлата го повлече със себе си и антари се подпря на лакти, надвесен над нея. Миглите му приличаха на медни нишки, обградили и черното, и синьото му око. Не беше ги забелязвала досега. Посегна и бръсна перчема от лицето му. Кичурът се оказа мек — същинска перушина — а той целият беше остър. Кел потърка скула в дланта й. Бедрата му се врязаха в нейните. Телата им искряха едно срещу друго, енергията се стичаше като електрически поток по кожата им.

— Кел! — Лайла прошепна името му като възклицание.

И после врата се отвори с трясък.

На прага стоеше Алукард, мокър до кости, сякаш току-що са го топнали в морето — или морето го е похлупило.

— Спрете да си играете с кораба!

Кел и Лайла го зяпнаха втрещени, а щом вратата се затвори с трясък, избухнаха в смях.

Рухнаха обратно в койката, смехът им заглъхваше, само за да се надигне отново с пълна сила в тишината. Крадлата се смя, докато не я заболя, и дори когато смяташе, че е приключила, звукът я нападна с тихо хълцане.

— Шшшт — шепнеше в косата й Кел и това замалко да я разсмее отново, но тя се притисна към него в тясната койка, за да не падне. Той й направи място, свил ръка под главата си, а с другата я прегръщаше през кръста и я придърпваше към себе си.

Той ухаеше на рози.

Лайла си спомни как още първия път, когато се запознаха, а дори и сега, въпреки соленото море и мократа корабна дървения, надушваше слабия, свеж аромат на градина, въплъщаващ магията му.

— Научи ме на думите! — прошепна тя.

— Хммм? — промърмори Кел сънено.

— Кръвните заклинания… — тя подпря глава на дланта си. — Искам да ги науча.

Рижият антари въздъхна с престорено изтощение.

— Сега ли?

— Да, сега — тя се обърна по гръб и вторачи поглед в дървения таван. — Случката в Розенал… Планирам да не позволя да се повтори. Когато и да било!

Кел се надигна на лакът над нея. Вгледа се в лицето й продължително и замислено, а после на устните му грейна лукава усмивка.

— Добре, ще те науча! — Спусна медните клепки ниско над двуцветните си очи. — Започваме с Ас траварс, за пътуване между световете.

Крадлата подбели очи.

— Това го знам.

Кел се отпусна мъничко по-надолу и поднесе устни до ухото й. Погъделичка я с дъха си:

— Също и Ас таскен, за пътуване из един и същи свят.

Лайла потрепери от удоволствие, когато устните му се плъзнаха по вдлъбнатината на шията й.

— Също и Ас хасари — прошепна антари, — за да лекуваш.

Стигна до устните й и си открадна целувка, преди да добави:

— Ас старо. За запечатване… — би го оставила да витае там, но устните му продължиха надолу.

— Ас пайрата.

Той издиша във вдлъбнатинката на гърлото й.

— За горене.

Дланите му се плъзгаха под ризата й.

— Ас анаси.

Цвете от горещина между гърдите й.

— За да развалиш магия.

Над пъпа й.

— Ас стено.

С една ръка развързваше връзките на гащите й.

— За да чупиш…

Панталоните се бяха свлекли.

— Ас оренси…

Кел прокара зъби непосредствено над слабините на Лайла.

— … за отваряне…

Устата на червения антари се спря между краката й и крадлата се надигна към него, вплете пръсти в рижите му къдри, цялата обляна от горещина. Плувна в пот. Гореше отвътре, а дъхът й започна да пресеква, вдигнала ръка над главата си се беше вкопчила в чаршафите, в сърцето й се надигна магия — вълната растеше и растеше, а тя не можеше вече да я удържа.

— Кел! — простена крадлата, щом целувката му се задълбочи. Цялото й тяло трепереше от силата и когато най-сетне я освободи, тя се стовари върху двама им едновременно като електрическа и физическа вълна.

Лайла рухна върху чаршафите със смях и въздишка, цялата каюта вибрираше след случилото се; завивките пареха, когато ги стисна.

Кел се надигна и се намести до нея.

— Достатъчно добър урок ли беше? — попита, все още задъхан и той.

Крадлата се ухили, после се претърколи върху него и го яхна през кръста. Той отвори широко очи. Гърдите му се надигаха и спускаха.

— Е — Лайла вдигна ръцете му над главата му. — Да видим дали съм запомнила правилно…

 

 

Лежаха, притиснати един към друг в тясната койка, Кел — преметнал ръка през рамото на крадлата. Горещината помежду им бе спаднала, заменена от приятна, равномерна топлина. Ризата му беше разкопчана и Лайла поднесе длан към белега на сърцето му и разсеяно взе да проследява кръговете на заклинанието с върховете на пръстите си. Антари затвори очи.

Крадлата знаеше, че тя няма да успее да заспи. Не и така, притисната до друго тяло в леглото.

Обикновено спеше с гръб към стената.

Обикновено спеше с нож на коляното.

Обикновено спеше сама.

Ала скоро корабът утихна, полюляваше се леко по течението и Кел дишаше тихо и равномерно, пулсът му барабанеше в унасящ ритъм по кожата й и за първи път, откакто се помнеше, Лайла заспа дълбоко и истински.