В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (71)

III

Вор подхвърли:

— Мислех си за момчето.

Двамата с Холанд седяха пред ниска масичка в покоите на краля и играеха партия ост. Играта изискваше стратегическо мислене и готовност да се поемат рискове и беше любимият начин на Ворталис да се отпусне, но вече никой не искаше да сяда срещу него — на гвардейците им беше омръзнало да губят и играта, и парите си — затова от другата страна на дъската неизменно се озоваваше Холанд.

— Кое момче? — попита, раздрусвайки пуловете в ръка.

— Пратеникът.

Бяха минали две години от онова посещение — две дълги години, прекарани в опити да се възстанови умиращият град, да се изгради убежище в бурята. Опити, последвани от провали.

Холанд продължи да говори равно.

— И какво за него?

— Пазиш ли още монетата? — попита Вор, макар и двамата да знаеха, че я е запазил. Намираше се в джоба му, а металът беше изтъркан от употреба. Не говореха за отсъствията на Холанд, за продължителните му изчезвания, от които се завръщаше ухаещ твърде сладко на цветя, а не на пепел и камък. Холанд никога не се задържаше отвъд, разбира се. И никога не липсваше задълго. Мразеше тези посещения, мразеше да вижда какъв е могъл да бъде неговият свят и въпреки това не намираше сили да се сдържи и да не прекрачва в другия; да не вижда, да не знае какво има от отсрещната страна на портала. Не можеше да откъсне очи…

— Защо точно сега? — попита.

— Време е да пратим писмо, мисля.

— Защо сега?

— Не се прави на глупак — сопна се Вор и търкулна пуловете си на масата. — Не ти отива. И двамата знаем, че складовете се опразват, а дните намаляват. Създавам закони и хората ги нарушават, издавам заповеди и те водят до хаос… — прокара ръка през косата си, вкопчи пръсти в тънката стоманена корона. Обичайната му самоувереност поддаде. Озъби се и запрати металния накит през стаята. — Все едно какво правя, надеждата гасне и чувам какви слухове се разнасят по улиците. Нова кръв, призовават поданиците ми. Като че ли това ще оправи счупеното, като че ли кръвопролитието ще върне магията в този свят, в ръцете ни!

— И смяташ да оправиш всичко това с писмо? — изненада се Холанд.

— Ще го оправя с каквото ми е по силите — тросна се Вор. — Може би светът им някога е бил като нашия, Холанд. Може би знаят начин да ни помогнат.

— Навремето именно те са ни запечатали — онези, които живеят в лукс, докато ние гнием, а ти ще идеш да просиш…

— На всичко съм готов, стига да съм сигурен, че ще помогне на моя свят — натърти Ворталис, — ти също би трябвало да мислиш така. Това е причината да си тук до мен. Не защото си меч в ръката ми, не защото си ми щит, а понеже си мой приятел. Тук си, понеже и двамата сме готови да сторим всичко по силите си, за да задържим нашия свят жив!

Холанд се вгледа изпитателно в краля и главно в сивото, прошарило тъмната му коса, и в постоянната бръчка между веждите му. Вор все още беше чаровен и магнетичен, все тъй се усмихваше, когато нещо го радваше… но сега преструвката бе прокарала дълбоки бръчки в лицето му и антари знаеше, че заклинанията, вдълбани по ръцете на приятеля му, вече не са достатъчни да задържат магията.

Остави един пул върху дъската, сякаш продължаваха играта.

— Мислех, че съм тук, за да задържа главата ти на раменете.

Ворталис се насили и се засмя задавено, с престорено веселие.

— Това също… — и продължи, по-трезво. — Чуй ме, Холанд. От всички начини да умре, само глупакът избира гордостта.

Слуга донесе комат хляб, бутилка кааш и купчинка тънки пурети. Въпреки короната и замъка, Вор продължаваше да бъде човек на навика.

Взе плътно натъпкана цигара, а Холанд щракна с пръсти и му подаде пламъче.

Вор се облегна и се загледа в горящия край.

— Защо не искаше да ставаш крал?

— Не съм достатъчно арогантен, предполагам.

Кралят се засмя.

— Може би си по-умен от мен… — и си дръпна от цигарата. — Започвам да си мисля, че троновете превръщат всички ни в тирани…

Издиша дима и се закашля.

Холанд се намръщи. Кралят пушеше по десет пъти на ден и никога не страдаше от кашлица.

— Добре ли си?

Вор вече махваше пренебрежително с ръка, но когато се наведе да си налее питие, отпусна твърде много от тежестта си върху ръба на масата и тя се преобърна, а пуловете за ост се разпиляха по каменния под, докато кралят падаше.

— Ворталис!

Дълбоката и къртеща кашлица на краля не спираше, Холанд се наведе над него, а той задращи с две ръце по гърдите си. Цигарата още гореше на пода до него. Вор се опита да заговори, но само успя да изплюе кръв.

— Кажт! — изруга Холанд и стисна парче стъкло в дланта си, поряза се и кръвта потече още докато разкъсваше туниката на Вор и притискайки длан към гърдите на краля, му заповядваше да се излекува.

Ала отровата действаше твърде бързо, а сърцето на краля бе твърде бавно. Не биеше.

— Дръж се, Вор… — Холанд залепи и двете си длани върху напъващите се гърди на приятеля си и усети смъртта в кръвта му, понеже в крайна сметка не беше отровен, а поразен от хиляди дребни късчета омагьосан метал, които го разкъсваха отвътре. Без значение колко бързо се опитваше антари да затвори нанесените от тях рани, късчетата създаваха нови.

— Не ме напускай! — заповяда Холанд и с цялата сила на заклинанието дръпна да извади метала, а кожата на краля се покри първо с пот и после с кръв, понеже парченцата разкъсваха вени, мускули и плът, преди да се издигнат във въздуха под формата на тъмночервена мъгла над гърдите на Вор.

— Ас танас! — нареди Холанд, стиснал юмрук; парченцата се събраха в стоманен облак, после се споиха в твърдо парче, цялото изрисувано с проклятия.

Ала беше твърде късно.

Той беше закъснял.

Под омагьосаната стомана и дланта на Холанд кралят бе застинал. Кръв бе оцапала предницата и брадата му, искреше дори в отворените му стъклени очи.

Рос Ворталис беше мъртъв.

Холанд се изправи колебливо на крака, а прокълнатата стомана падна от шепата му и тупна сред забравените пулове за ост. Не се търколи, а цопна леко в езерце от кръв. Кръв, оцапала вече ръцете на антари и полепнала по кожата му.

— Стража! — повика той веднъж, тихо, а после повиши глас, както не правеше никога: — Стража!

В коридора бе твърде спокойно, в замъка — твърде тихо.

Холанд повика пак, но никой не се отзова. Дълбоко в себе си той знаеше защо войниците не идват, но шокът още го пронизваше, загръщаше го с мъка, правеше го тромав и бавен.

Насили се да се изправи, да обърне гръб на тялото на Вор, да извади оръжието, което кралят — неговият приятел — му беше дал в деня, когато стояха на терасата; в деня, когато той стана Зимен крал, а Холанд — негова дясна ръка. Антари изостави краля си и се втурна през вратите в странно притихналия замък.

Отново повика гвардейците, но те, разбира се, вече бяха мъртви.

Труповете им бяха рухнали по масите и свлечени по стените, залите бяха празни, а светът — сведен до кап-кап-капането на кръв и вино по плочите от светъл камък. Сигурно бе станало за минути. За секунди. За времето, нужно да се запали цигара, да се поеме дъх, да се издиша облак прокълнат дим…

Холанд не забеляза написаното на пода заклинание. Не усети стаята да се забавя покрай него, докато не прекоси магическата черта и тялото му внезапно се повлече като през вода вместо във въздух.

Някъде далеч отекваше ехо в каменните стени и някой се разсмя.

Не приличаше нито на смеха на Талия, нито на смеха на Вор. Липсваше му сладост, звучност, топлина. Беше студен и остър като стъкло.

— Погледни, Атос — обади се смеещата се. — Виж кого ни улових!

Холанд се опита да се обърне, помъкна тяло срещу звука, но беше твърде бавен, а ножът дойде изотзад — назъбено острие, което потъна дълбоко в бедрото му. Препъна се и падна, а болката озари ума му като фенер.

Жена изтанцува в ъгъла на полезрението му. Бяла кожа. Бяла коса. Очи като лед.

— Здравей, красива играчко! — възкликна тя и завъртя ножа така, че Холанд не се сдържа и изпищя. Писъкът му отекна през твърде смълчания замък, само за да го прекъсне проблясък на сребро, внезапна болка, стегнал се около гърлото му камшик, който му открадна въздуха и последната капка достойнство. Леко дръпване и Холанд залитна напред, падна на четири крака, гърлото му гореше. Не можеше да диша, не можеше да говори, не можеше да омагьоса кръвта, вече заляла пода под него.

— Ах — обади се втори глас. — Знаменитият Холанд… — към него закрачи блед мъж в бяло, който навиваше езика на бича около дланта си. — Надявах се да оцелееш.

Непознатият спря на ръба на заклинанието и приклекна пред сгърчения Холанд. Отблизо кожата и косата му бяха също тъй бели като на жената, а очите — също тъй ледено сини.

— А сега — каза мъжът с ленива усмивка, — какво да направя с теб?

 

 

Алокс беше мъртъв.

Талия беше мъртва.

Ворталис беше мъртъв.

Ала Холанд не беше.

Стоеше разпънат върху метална рамка, пламнал като в треска и с крайници, разтегнати подобно на пеперуда в полет. Кръвта капеше върху каменния под и образуваше тъмночервено езеро под краката му.

Толкова много кръв стигаше за хиляди заклинания, но челюстите му бяха здраво завързани. Пробуди се с менгеме около главата и зъби, притиснати така силно едни към други, че бе способен единствено да гъргори — да стене и да ридае болезнено.

В полезрението му изплува Атос Дейн, призрак с непоносимо студени сини очи, уста, извита в усмивка, скрита под повърхността като риба под тънък лед.

— Искам да чуя гласа ти, Холанд — заяви той и плъзна ножа под кожата му. — Пей ми!

Острието потъна по-дълбоко — търсеше нерви, захапваше сухожилия, пързаляше се между костите.

Холанд потрепери от болка, но не изпищя. Така и не изпищя. Колкото и малка да беше тази утеха — живачна капка надежда, че ако не се пречупи, Атос ще се предаде и ще го убие.

Не искаше да умре. Не и в началото. През първите няколко часа — или дни? — участва в битката, не спря, преди металната рамка да прояде кожата му, а локвата с кръв не стана достатъчно голяма да види в нея отражението си и болката не се превърна в одеяло, а мислите му се замъглиха, лишени от храна и сън.

— Колко жалко — промърмори Атос, когато Холанд не издаде нито звук. Обърна се към маса, където имаше — между всички други ужасни вещи — и купа с мастило, и потопи окървавения си нож в него, като обви алената стомана в черно.

Стомахът на Холанд се обърна при вида на инструмента. Мастило и кръв — от този материал се правят проклятията. Атос се върна при него и разпери длан на ребрата му, очевидно наслаждавайки се на пресекващия му дъх, прескачащото сърце и мъничките издайнически следи от ужаса му.

— Въобразяваш си, че знаеш — обяви белият близнак тихо, — какво съм намислил за теб… — Вдигна ножа, поднесе връхчето към светлата, опъната кожа над сърцето на Холанд и се усмихна: — Нямаш ни най-малка представа!

 

 

Атос Дейн приключи, отстъпи крачка назад да се възхити на делото си.

Холанд се бе отпуснал в металната рамка, а от разрезите по гърдите му се лееха кръв и мастило. Главата му бръмчеше от магия, макар че от него бе изрязана жизненоважна част.

Не, не изрязана. Беше погребана.

— Свърши ли?

Говореше сестрата Дейн. Холанд вдигна глава с усилие.

Астрид стоеше на прага зад брат си, скръстила лениво ръце на гърдите си.

Атос, с онази доволна усмивка, тръсна ножа си, все едно е четка.

— Не бива да припираш художника!

Сестра му цъкна с език и плъзна леден поглед по уродливия белег върху гърдите на Холанд. Приближи го, а ботушите й трополяха остро по плочите.

— Кажи ми, братко — поде и плъзна студените си пръсти по ръката на антари. — Смяташ ли за разумно да задържим това домашно животинче? — прокара нокът по рамото му. — Ами ако хапе?

— Че каква полза от звяр, ако не хапе?

Атос плъзна ножа по бузата на Холанд и разряза кожената лента върху тапата на устата му. Щом тя се отпусна през челюстта му запя болка. Зъбите го боляха. В дробовете му нахлу въздух, но когато се опита да заговори и да призове заклинанията, които държеше в готовност на езика си, те заседнаха в гърлото му така внезапно, че се задави с тях и замалко да повърне.

Едната му китка бе освободена от оковите, после другата и Холанд се олюля напред, виещите му от болка крайници почти се подгънаха под внезапната му тежест, а Атос и Астрид стояха и го гледаха.

Искаше да убие и двамата.

Искаше и не можеше.

Атос бе издълбал линиите на проклятието една по една, със стомана и мастило бе потопил в кожата му правилата на заклинанието.

Холанд се опита да затвори ума си за проклятието, но то вече беше в него, гореше в гърдите му, забито като копие в плътта, в ума и в душата му.

Веригите на заклинанието представляваха изпънати членоразделни твари. Намотките им тежаха в главата му, дърпаха крайниците като железни пранги.

Подчинявай се, казваха, не на ума, не на сърцето — само на ръцете, на устните.

Заповедта бе изписана в кожата му, прошита през костите.

Атос наклони глава и разсеяно махна с ръка.

— Коленичи!

Холанд дори не направи опит да се подчини. Тогава в раменете го удари каменен блок и го дръпна внезапна, неустоима, невидима тежест. Той се бореше да остане на крака, а обвързващото заклинание заплющя през нервите му, застърга в костите.

Пред очите му побеля и от устата му, разкъсвана от болка, се изплъзна твърде близък до писък звук, преди краката му най-сетне да се подкосят, а коленете да ударят в студения каменен под.

Астрид плесна веднъж с ръце, доволна.

— Да го изпробваме ли?

Холанд продължаваше да ругае и ридае безмълвно, когато стражите примъкнаха мъж с ръце, вързани зад гърба. Беше окървавен и пребит, лицето му — натрошено и подуто, но антари позна в него един от хората на Вор. Той се олюля, изправиха го. В мига, щом видя магьосника, гвардеецът се помъчи да го нападне. Препъна се. Изръмжа:

— Предател!

— Прережи му гърлото! — заповяда Атос.

Заповедта разлюля крайниците на Холанд.

— Не — отвърна той дрезгаво. Беше първата дума, която успя да изрече от дни, но се оказа безполезна — пръстите му се задвижиха, преди умът да се усети. Алено цвете разцъфна върху гърлото на мъжа и той падна, а последните му думи се удавиха в кръв.

Холанд се взираше в ръката си и почервенялото острие на ножа.

Оставиха тялото, където беше паднало.

И доведоха друг затворник.

— НЕ! — изръмжа Холанд, като го видя. Момче от кухнята, надали и на четиринайсет; гледаше го с ококорени, неуверени очи. Молеше го за помощ.

После доведоха още един.

И още един.

Един по един, Атос и Астрид прекараха пред Холанд оцелелите придворни на Вор и отново и отново му нареждаха да им прерязва гърлата. Всеки път той се опитваше да се съпротивлява на заповедта. И неизменно се проваляше. Всеки път се налагаше да ги гледа в очите и да вижда омраза, обвинение, паническо недоумение, преди да ги порази.

Труповете се трупаха. Атос гледаше. Астрид се усмихваше.

Ръката на Холанд подскачаше, управлявана от конците на кукловода.

А наум пищеше, докато накрая си загуби гласа.