В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (123)

VIII

Делайла Бард стигна до пристанището само с малка торба, преметната през рамо. В нея носеше всичките си вещи, които не бяха вече на борда на кораба. Дворецът се издигаше зад гърба й — феерия от камък, злато и алено-розова светлина.

Не погледна назад. Дори не забави крачка.

Беше страшно добра в изчезванията.

В промъкването като слънчево зайче между дъските.

В срязването на връзките, неусетно като на кесията на поредната жертва.

Никога не казваше довиждане. Не виждаше смисъл. Сбогуванията приличат на бавно удушаване, всяка дума само затяга въжето. По-лесно е да се измъкнеш в нощта. По-безболезнено.

Само че, прецени наум, рано или късно той ще я догони. Затова в крайна сметка сама дойде при него.

— Бард!

— Капитане.

Помайваше се в опит да печели време. Не знаеше какво да каже. Ето затова мразеше сбогуванията. Огледа дворцовите покои, обърна внимание на елегантната врата, балдахина на тавана и балконските врати, преди да й свършат предметите за гледане и да й се наложи да се обърне към Алукард Емъри.

Алукард, който я взе на кораба си и й преподаде първите уроци за магията, който… гърлото й се сви.

Проклети сбогувания. Ама че са безполезни!

Лайла ускори крачка, насочи се към корабите на пристана.

Алукард се бе облегнал на колоната на леглото.

— Давам сребро за мислите ти?

А тя наклони глава:

— Мислех си, че трябваше да те убия, когато имах възможност.

Той вдигна вежда.

— Аз пък трябваше да те хвърля в морето.

После се възцари тишина и тя осъзна, че капитанът ще й липсва, чувстваше се джудже под тежестта на тази мисъл; издиша и я остави да се спусне и намести. Имаше и по-лоши неща на света, така предположи.

Сега ботушите й трополяха по дървения кей.

— Грижи се за кораба — заръча й Алукард и Лайла си тръгна само със смигване, точно както той й бе смигвал неведнъж. Вярно, сапфирът му ловеше светлината, а тя разполагаше само с черно стъклено око, но усети усмивката му като слънце на гърба си, докато излизаше и бавно затваряше вратата зад гърба си.

Не беше сбогуване — не и истинско.

Каква беше думата за раздяла?

Аноши.

Точно така.

До следващия път.

Делайла Бард знаеше, че ще се върне.

Пристанището беше пълно с кораби, но само един й хвана окото. Поразителен кораб с лакиран черен корпус и среднощносини платна. Изкачи трапа до палубата, където я чакаше екипажът. Имаше стари муцуни, а и нови, също.

— Добре дошли на „Среднощно острие“ — поздрави ги тя и ги озари с усмивка, по-остра от нож. — Може да ми викате капитан Бард!