В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (22)

IV

Лайла изплакна кръвта от ръцете си, изумена, че изобщо й е останала и капка. Чувстваше се съшита от болезнени контузии — странно как все още имаше здраво местенце — и под всичко това долавяше кухотата, позната й от гладните дни и нощите на студа.

Взря се в легена и фокусът й се изплъзна.

Тийрън се беше погрижил за прасеца й и за дълбоката рана от ножа на Ожка; за спуканите от падането върху покрива ребра и за порязването на ръката, от която бе пускала кръв до безкрай. А когато си тръгна, плъзна пръсти под брадичката й и повдигна главата й нагоре. Погледът му имаше тежест и плътност, но бе странно приветлив.

— Все още ли е цяло? — попита той и тя си спомни съсипаното си око.

— Горе-долу.

Стаята се залюля леко и Тийрън спря въртенето й.

— Трябва ти почивка.

Лайла отблъсна ръката му и отвърна:

— Сънят е за богатите и отегчените. Аз не съм нито едното, нито другото, а и си знам границите.

— Може да си ги познавала, преди да дойдеш тук — поучи я той, — преди да се захванеш с магия. Ала силата си има граници.

Тя не обърна внимание на думите му, макар, честно казано, рядко да й се бе случвало да е толкова уморена — умората, която навлизаше под кожата и мускулите, и дори под костите, разбъркваше с пръсти ума й, докато целият свят се залюля и замъгли. Умора, от която й беше трудно да диша, да мисли, да живее.

Тийрън се обърна с въздишка да си върви, но тя изрови парчето от бузата на Астрид от джоба на палтото си.

— Предполагам, вече отговорихме на въпроса какво съм.

— Стане ли въпрос за теб, мис Бард — усмихна се жрецът, без да се обръща, — май тепърва започваме.

Нова капка кръв цопна в легена и оцвети водата, а Лайла се сети за огледалото на черната борса в Сасенрош и как бе ухапало пръстите й, бе взело кръв в замяна на бъдеще, което да й покаже. От едната страна — обещанието, а от другата — начинът. Колко съблазнително беше да обърне огледалото. Не защото искаше каквото бе видяла, а понеже в знанието се крие сила.

Кръвта се завихри в купата между дланите й, усука се в силует, и бавно се разтвори в розова мъгла.

Някой си прочисти гърлото и Лайла вдигна глава.

Почти беше забравила момчето, застанало до вратата. Хастра. Доведе я тук, даде й сребърна чаша чай — която стоеше забравена на масата — напълни легена, а после се оттегли до вратата и зачака.

— Да не се страхуват, че ще открадна нещо или ще избягам? — беше го попитала тя, когато се изясни, че е пратен да й прислужва.

Той се изчерви, а след малко дръзко отвърна:

— По малко и от двете, струва ми се.

Лайла аха да се засмее.

— Затворник ли съм? — попита, а той я погледна с ококорените си искрени очи и отвърна, на английски, смекчен от напевния му арнески акцент: — Ние всички сме затворници, мис Бард. Поне тази нощ.

Сега се размърда, погледна към Лайла, после отклони очи, после пак я погледна, стрелкаше с поглед ту червенеещия леген, ту строшеното й око. Никога не беше срещала хлапе, по чието лице да се изписват толкова емоции.

— Имаш някакъв въпрос ли?

Хастра примигна и си прочисти гърлото. Май най-сетне успя да се вземе в ръце.

— Вярно ли е каквото разправят?

— А какво разправят? — Лайла изплакна и последното порязване.

Момчето преглътна.

— Че ти си третата антари…

Тя потрепери, когато го чу да произнася думата.

— Онази от другия Лондон.

— Нямам представа — отвърна тя и си избърса ръцете с кърпа.

— Надявам се да си като него — продължи момчето.

— И защо?

Хастра поруменя.

— Смятам, че мастър Кел не бива да остава сам. Сещаш се — единствен.

— Когато проверих за последно — отвърна Лайла, — в затвора имаше още един антари. Може би следва да почнем да точим неговата кръв… — тя изцеди кърпата и в легена покапаха червени капки.

Момчето се изчерви още по-силно.

— Исках само да кажа… — прехапа устни в търсене на думите, или по-точно на начин да ги изрече на нейния език. — Радвам се, че си има теб!

— Кой казва, че ме имал? — но в репликата й нямаше жлъч. Лайла беше твърде уморена за игрички. Притъпена, но настойчива, болката пулсираше в цялото й тяло, а и се чувстваше обезкървена не само в един смисъл. Потисна прозявка.

— Дори антари трябва да спят — намекна меко Хастра.

Тя махна с ръка:

— Звучиш точно като Тийрън.

Той грейна целия, все едно получи похвала.

— Мастър Тийрън е мъдрец.

— Мастър Тийрън е досадник! — поправи го Лайла и отново насочи поглед към отражението в мръсната вода.

Насреща й се взираха две очи — едното обикновено, другото пукнато. Едно кафяво и едно с взрив от ярки пукнатини. Тя се взря в себе си — впрочем, не обичаше да го прави — и откри, че, странно, сега й е по-лесно. Сякаш това отражение бе някак по-близо до истината.

Лайла винаги бе смятала тайните за златни монети. Или ги трупаш, или ги използваш, но похарчиш ли ги, губиш, така че най-добре е да докопаш други.

Заради това винаги бе пазила тайните си и ги ценеше повече от всякаква плячка.

Търговците на крадено в Сивия Лондон не знаеха, че е улично гаменче.

Уличните полицейски патрули — че е момиче.

Тя самата не знаеше какво е станало с окото й.

Но никой нямаше представа, че е фалшиво.

Лайла прокара пръсти през водата за последно.

Толкова по въпроса за тази тайна, помисли си.

И бездруго тайните й за пазене свършваха.

— А сега какво? — попита и се извърна към хлапето. — Налага ли се да нараня още някого? Да причиня проблеми? Да предизвикам този Осарон на дуел? Или да проверим какви ги върши Кел?

Докато изброяваше вариантите, пръстите й танцуваха разсеяно върху ножовете, един от които липсваше. Не беше изгубен. Само даден на заем.

Хастра й отвори вратата и погледна жалостиво към забравената чаша.

— Чаят ти!

Лайла въздъхна и вдигна сребърната чашка, чието съдържание отдавна бе изстинало.

Изпи го с гримаса заради горчивите листенца вътре, остави чашата и излезе след Хастра.